— Не разбирам, Клер, това някаква празнична шега ли е? — с изненадано, почти вцепенено лице попита Изабел, щом прекрачи прага на хола.

 

Тя дори не се опита да скрие разочарованието си и затова изглеждаше объркана и напълно смутена.

 

Само преди минута зълвата се усмихваше широко, нахлувайки в антрето заедно с цялото си семейство. Викаше новогодишни поздравления, смееше се и разпръскваше наоколо цветно конфети, убедена, че празникът вече е започнал.

 

В продължение на много години те идваха без покана да празнуват Нова година при снаха си и брат ѝ. Тази година, разбира се, не беше изключение.

*

— Какво става, Клер? Това някакъв номер ли е? — все още невярваща, попита Изабел, застанала насред хола.

 

— Не, не е номер. Аз самата, ако трябва да съм честна, съм в леко недоумение. Мартин ме увери, че този път всичко ще бъде различно. Дори се зарадвах. Помислих си — най-сетне ще си почина, ще се почувствам като гост в собствения си дом, — отговори ѝ спокойно и почти безгрижно хитрата Клер.

 

Изабел безсмислено премигваше, оглеждайки напълно празната маса в хола. След това със същото объркано изражение влезе и в кухнята на Клер — и там я очакваше още по-голям шок.

 

Кухнята беше идеално чиста. Без никакъв намек за подготовка за празник. Фурната беше изключена, котлоните — студени. На плота не се трупаха купчинки сварени зеленчуци за салати, не се виждаха буркани с грах, царевица, мариновани гъби, кисели краставички или консервиран ананас, чакащи реда си. Нямаше нарязани колбаси и сирена, ароматната херинга не се криеше под познатата бордова „шуба“, не се запичаха тостове за сандвичи. Кухнята изглеждаше така, сякаш тук не просто не се готви — сякаш никой не беше влизал отдавна. Чисто. Дори стерилно.

 

И самата Клер изглеждаше напълно неподходящо за ролята на домакиня в новогодишната вечер. Тя вече беше облечена — носеше елегантна, блестяща рокля с дълбоко деколте, с прическа и празничен грим. На краката си имаше обувки с висок ток. По-скоро приличаше на актриса, тръгнала на премиера, отколкото на гостоприемна домакиня, суетяща се около печката. И това изглеждаше особено странно, при положение че празнична маса в дома изобщо нямаше.

 

Двете ѝ деца — племенниците на Изабел — спокойно лежаха на дивана пред телевизора, гледаха анимационни филмчета и хрупаха сухарчета направо от пакета.

 

— А ти какво… това? — най-сетне проговори Изабел. — Къде е масата? Кога смяташ да готвиш? До Нова година остава съвсем малко…

 

Тя продължи да обикаля апартамента на снаха си и брат си, надявайки се да открие поне някакъв намек за предстоящо угощение. Но всичко беше напразно — в къщата дори не миришеше на храна.

 

Изабел спря насред кухнята и бавно се обърна към Клер, сякаш едва сега започваше да разбира какво всъщност се случва.

*

— Чакай… искаш да кажеш, че изобщо не си се канила да готвиш? — в гласа ѝ се смесиха възмущение и нарастваща паника. — А Нова година? Децата, семейството, традициите?

 

Клер спокойно отвори хладилника, надникна вътре и също толкова спокойно го затвори. Вътре имаше само бутилка вода и кутия с десерт.

 

— Традиции, Изабел, — каза тя меко, но отчетливо, — има тогава, когато всички участват. А не когато едни си почиват, а други денонощно стоят до печката. Тази година реших да бъда от първите.

 

— Но ние винаги… — започна зълвата и замълча. — Ние разчитахме…

 

— Знам — прекъсна я Клер, все така спокойна. — Ти, мъжът ти, децата. Да дойдете, да ядете, да пиете, да седите до сутринта. А после да си тръгнете, оставяйки ми планини от съдове и пълна умора. Така беше всяка година.

 

Изабел се изчерви.

— Какво, смяташ ни за паразити?

 

Клер я погледна внимателно, почти със съжаление.

— Не. Просто повече не искам да бъда безплатен ресторант с обслужване.

 

В този момент от стаята излезе Мартин. Беше вече облечен, с палто и ключове в ръка.

— Клер, таксито е долу — каза той и като видя изражението на сестра си, тежко въздъхна. — Изабел, ние с Клер излизаме. Имаме резервация в ресторант.

 

— В ресторант?! — Изабел едва не се задави от възмущение. — А ние?!

 

— А вие — спокойно продължи Мартин — можете да празнувате така, както ви е удобно. У вас. Или също да излезете някъде. Ние никого не сме канили.

 

Настъпи тежка пауза. Децата на дивана продължаваха да се смеят на анимацията, без дори да подозират, че в този момент се разпада нечия удобна схема.

 

— Значи така… — тихо каза Изабел, вече без предишната си самоувереност. — Просто решихте и отменихте всичко.

 

— Не — отвърна Клер, обличайки палтото си и вземайки чантата. — Просто започнахме да живеем по друг начин.

*

След десет минути вратата се затвори зад домакините. В апартамента стана необичайно тихо. Изабел стоеше насред хола и изведнъж усети неловкост — без маса, без суетене, без усещането, че „така трябва“.

 

А Клер, седнала в таксито, за първи път от много години се усмихваше истински. Без напрежение. Без умора. Тя знаеше: тази Нова година няма да я посрещне в кухнята, а на празнична маса. Но вече не за всички — а за себе си.