Поредният договор за доставка на медицинско оборудване се размиваше пред очите ѝ. Цифрите и точките отдавна се бяха слели в еднообразна каша. Стефания разтри слепоочията си и се отпусна назад в стола.

 

Телефонното обаждане от съпруга ѝ дойде като спасение.

 

— Стеф, здравей. Ще се забавя днес. Срещата се проточва.

— Пак? — промълви тя, прелиствайки страницата. — Трети път тази седмица.

— Какво да се прави, работа. Не ми приготвяй вечеря, ще хапна нещо навън.

— Добре. До после.

— Да, разбира се. Чао.

*

Тя се канеше да натисне бутона за край на разговора, но внезапно чу познат женски смях на заден фон. Ръката ѝ замръзна над екрана. Този смях… къде го беше чувала?

 

— Обеща ми, Игор! — гласът беше вече по-ясен.

 

Сърцето на Стефания пропусна удар.

Амелия.

Бившата ѝ приятелка, с която бяха прекъснали контакт преди две години заради неприятна история с пари.

 

Какво правеше тя до съпруга ѝ?

 

— Потърпи още малко, — чу гласа на Марк. — Трябва да сме внимателни.

— Уморих се да се крием! Кога най-после ще решиш?

— Уговорката си е уговорка. Още малко и всичко ще стане. Важно е Стефания да не заподозре нищо.

 

Телефонът едва не падна от ръцете ѝ.

Да не заподозре?

Какво планираха?

 

— Два години вече влачим това, — каза Амелия. — Тя няма да разбере?

— Не още. Имам план. Просто ми се довери.

 

План?

 

— Съпругата ти е толкова наивна, — изкикоти се Амелия. — А ние направо под носа ѝ свършихме всичко.

— Тихо! — предупреди я той. — Не се отпускай. Тя е по-умна, отколкото изглежда.

— Не мога да чакам вечно. Оформи документите и приключвай.

 

Документи.

Стефания усети как студена вълна я прегръща.

Наистина ли…?

 

— Следващата седмица ще видя адвоката, добре? — каза Марк. — Но бъди внимателна. Ако тя разбере рано, всичко се проваля.

*

Последва шум от врати, движение.

 

— Качвай се. Бързам.

 

Линията прекъсна.

 

Стефания стоеше неподвижно, вперила поглед в тъмния екран. Мислите ѝ се блъскаха, отказвайки да се подредят.

 

Марк и Амелия.

Два години.

План.

Документи.

 

Нито един от пъзелите не носеше добро.

 

Тя стисна телефона, опитвайки се да диша.

 

Стефания медленно се отпусна на ръба на дивана, без да пуска листа с оценката на апартамента. Хартията трепереше в ръцете ѝ, сякаш всеки миг можеше да се разкъса.

 

„Той наистина възнамерява да го направи…“

 

Предателството не е удар. То е леден нож, който се забива бавно, толкова бавно, че болката идва чак когато вече е късно.

 

Тя се изправи и застана до прозореца. Навън градът живееше своя живот: колите сигнализираха, куче лаеше гълъби, мъж минаваше с торба мляко. Светът не се срина. Макар че вътре в нея всичко се разпадаше.

 

Стефания пое дълбоко въздух.

Не. Няма да им позволя да разрушат живота ми.

 

Тя взе телефона и отвори историята на браузъра на Марк.

 

Хотел. Туристическа агенция. Юридически консултации.

И нещо още по-тревожно — сайт на частен нотариус за оформяне на пълномощно без присъствие на втория собственик.

*

Студ пови гърба ѝ.

 

Той е искал да подготви всичко зад гърба ми.

 

Ръцете ѝ сами набраха номера на нотариуса.

 

— Добър ден. Бих искала да попитам дали от съпруга ми… Марк… е постъпвала заявка за пълномощно за недвижим имот?

 

Кратка пауза.

 

— Да, имаше предварителна заявка вчера. Очакваме го тази седмица.

 

Дъхът ѝ секна. Значи всичко е планирано.

 

— Благодаря, прошепна тя.

 

Сега нямаше съмнение: Марк планира да продаде жилището. А парите… очевидно за Амелия.

 

Две години. Две години!

Те са го готвили толкова време.

 

Стефания затвори очи и си позволи да почувства ярост. Силна, чиста, разяждаща. Не плака — сълзите бяха лукс.

 

Тя беше жена, която подцениха.

 

И това беше тяхната най-голяма грешка.

 

До три часа следобед тя вече знаеше какво да прави.

 

Събра документите за апартамента, брачното свидетелство, всички разписки.

След това се обади на адвоката, с когото фирмата ѝ беше работила.

 

— Имам нужда от спешна консултация по семейно и имуществено право. Да, веднага.

 

Час по-късно тя седеше срещу адвоката в кабинета му.

 

— Първо, каза той, „трябва незабавно да подадете заявление за забрана на всякакви сделки с имота. Тогава съпругът ви няма да може да го продаде.“

 

— Наистина ли?

 

— Напълно. И трябва да се направи днес.

 

Той погледна телефона ѝ.

*

— Записът е идеално доказателство.

 

Вечерта тя вече имаше всички печати и заявления.

Когато се прибра, почувства странно спокойствие.

 

Марк дойде късно, сияещ.

 

— Стеф, още будна ли си?

— Да. Чаках те.

 

Той видя папката.

 

— Какво е това?

 

Тя натисна „play“.

 

Гласовете на Марк и Амелия изпълниха стаята.

 

„Твоята Стефания е толкова наивна…“

„Оформяй документите…“

 

Марк пребледня.

 

— Това… това е недоразумение…

— Недоразумение е да забравиш ключовете. Това е предателство.

 

Тя извади лист със свеж печат.

 

— Подадох забрана за сделки с апартамента. Няма да го продадеш. Никога.

 

— Стеф, моля те…

 

— И още нещо.

 

Тя взе куфара.

 

— Аз не мисля за развод, Марк. Аз вече подадох.

*

Той протегна ръка, отчаян.

 

— Стефания, не ми причинявай това…

 

Тя се обърна към него — спокойна, свободна.

 

— Ти погреба брака ни много по-рано. Аз просто сложих подпис.

 

И излезе.

 

Навън въздухът миришеше на свобода.