— Нова година няма да празнуваме! Докато мама е на курорт, ще направим ремонт в нейния тристаен апартамент! — заяви съпругът.

 

Клара избърса ръцете си в халата и погледна часовника. Смяната беше приключила преди половин час, но тя все още попълваше документи вместо колежка, която си беше тръгнала по-рано. В коридора на болницата миришеше на хлор и на нещо кисело. Жената затвори очи, опитвайки се да овладее главоболието. Работата като медицинска сестра в градската болница отдавна не ѝ носеше радост. Ненормиран график, постоянни замени, нощни смени. Последният ѝ отпуск беше преди две години — и то само за една седмица.

 

— Клара, още ли си тук? — надникна старшата сестра. — Хайде, прибирай се, сигурно си уморена.

 

— Само да довърша и тръгвам — усмихна се слабо Клара.

 

Тя слезе в гардероба, преоблече се и излезе навън. Декемврийската вечер я посрещна с пронизващ вятър и мокър сняг. До дома имаше около двадесет минути пеша. Семейството живееше в нает двустаен апартамент в покрайнините на града. Всеки месец плащаха солиден наем. Собствено жилище така и не бяха успели да си осигурят.

*

У дома я посрещна синът ѝ Лео. Момчето седеше на масата и решаваше задачи по математика.

 

— Мамо, татко се обади. Каза, че ще се забави на обекта — съобщи деветгодишното дете.

 

— Добре, слънчице. Уроците готови ли са?

 

— Почти. Само езика ми остана.

 

Клара влезе в кухнята и отвори хладилника. Трябваше да приготви вечеря, но почти нямаше сили. Извади пелмени от фризера и сложи тенджерата на котлона. Лео приключи с уроците и се приближи до нея.

 

— Мамо, а тази година ще празнуваме ли Нова година по някакъв по-специален начин? — попита плахо той.

 

— Разбира се — Клара прегърна сина си. — Вече мисля как.

 

Тя наистина мечтаеше за празника. Може би да заминат заедно извън града или поне да подредят красиво дома, да украсят, да гледат филми. Клара беше изтощена от безкрайните смени и болничните стени. Копнееше за тишина, уют и усещане, че не просто оцелява.

 

Марк се прибра късно. Работеше като строител-отделочник и често поемаше частни поръчки. Работеше и през уикендите — за допълнителни пари. Добър майстор, със златни ръце. Само че почти целият му допълнителен доход по някаква причина отиваше за нуждите на майка му.

 

— Как мина денят? — попита Клара, когато той се събу в антрето.

 

— Нормално. Само съм уморен. Том днес не дойде и всичко падна върху мен — каза Марк и отиде в банята.

 

На вечеря разказваше за работа, за нова поръчка — тристаен апартамент със стегнати срокове. Клара го слушаше разсеяно. От средата на декември тя отделяше пари за празника и подаръците. Лео отдавна мечтаеше за нови кънки, но сумата все не ѝ достигаше. Затова беше взела допълнителни нощни смени.

 

На следващия ден Марк се прибра по-рано от обичайното. Изглеждаше замислен.

 

— Мама се обади — каза той. — Решила е да отиде с приятелки на курорт. В Турция. От двадесети декември до десети януари.

 

— Добре, нека си почине — кимна Клара, без да разбира накъде води разговорът.

*

— Почивката е скъпа. Мама помоли да ѝ помогна.

 

Клара застина с чашата в ръка.

 

— Марк, нали събирахме за първоначална вноска за жилище — каза тихо тя.

 

— Клара, това е майка ми. Почти на шейсет е, цял живот е работила. Нека поне веднъж си почине както трябва.

 

— Елена е на петдесет и шест — спокойно го поправи Клара. — И има собствен тристаен апартамент в центъра.

 

— Апартаментът не са пари. Аз вече се съгласих да помогна.

 

Тя стисна юмруци под масата. Спорът беше безсмислен. Марк винаги избираше майка си. Тяхното семейство сякаш оставаше на заден план.

 

След няколко дни той ѝ съобщи, че е взел кредит. Каза, че е временно и бързо ще го върне. Клара мълчаливо се обърна към прозореца. Решението отново беше взето без нея.

 

Седмица преди Нова година, връщайки се от нощна смяна, тя получи обаждане.

 

— Клара, днес ще се забавя. Мама помоли да ѝ помогна с нещо — в гласа му имаше неловкост.

 

— С какво?

*

— После ще ти кажа.

 

Вечерта той каза всичко наведнъж:

 

— Мама иска козметичен ремонт. Да се върне от курорта в обновен апартамент. Таваните, тапетите, линолеумът.

 

Клара го гледаше, без да вярва на ушите си.

 

— Кога? — успя да изрече тя.

 

— Точно това е въпросът — Марк се почеса по тила. — Нова година няма да празнуваме. Докато мама е на курорт, ще направим ремонта в нейния тристаен апартамент. С Том се разбрахме, започваме на двадесет и трети.

 

Клара бавно се отпусна на дивана. Кръвта нахлу в слепоочията ѝ.

 

— Ти… ти сериозно ли говориш? — каза тихо тя. — Аз и Лео чакаме тази Нова година. Взимах допълнителни смени, събирах пари. Синът ни мечтае за кънки. А ти искаш да отмениш всичко заради ремонта на майка си?

 

*

Марк отмести поглед. Личеше си, че се беше подготвял за този разговор, но въпреки това не беше готов за реакцията ѝ.

 

— Клара, разбери… — започна той раздразнено. — Това е само една Нова година. Ще празнуваме после. Затова пък мама ще е доволна.

 

— После? — Клара се усмихна криво. — А кога при нас има „после“, Марк? Кога за последен път постави нас на първо място?

 

Той се намръщи.

 

— Преувеличаваш. Аз всичко правя за семейството.

 

— За кое семейство? — попита тихо тя. — За нашето или за онова, в което все още си син, който тича при майка си при първото повикване, забравяйки, че има жена и дете?

 

Марк рязко се изправи.

 

— Не смей да говориш така за майка ми!

 

— А ти не смей да зачеркваш нашите планове — гласът на Клара трепереше, но тя не спря. — Лео чака празника. Чака теб. А ти му предлагаш вместо елха и шампанско да носи чували с цимент в чужд апартамент.

 

— Това не е чужд апартамент! — избухна Марк. — Това е на мама!

 

— Точно така — кимна Клара. — На мама. Не наш.

 

В стаята се спусна тежка тишина. Лео, който през цялото време беше тихо в стаята си, излезе и застана на вратата.

 

— Тате… — несигурно каза той. — Наистина ли няма да посрещнем Нова година?

 

Марк застина. По лицето му за миг пробяга нещо като колебание.

 

— Ами… — запъна се той. — Ще поработим малко, а после…

*

— Не искам „после“ — прекъсна го момчето. — Искам сега. Както при всички.

 

Клара усети как сълзите напират в гърлото ѝ. Тя прегърна сина си.

 

— Хайде, слънчице, иди в стаята — каза меко. — С татко ще поговорим.

 

Когато вратата се затвори, тя се обърна към съпруга си.

 

— Чу ли го? — прошепна Клара. — Това вече не е само за мен.

 

Марк дълго мълча. После седна и уморено прокара ръце по лицето си.

 

— Аз просто… свикнал съм, че така трябва — призна той. — Мама винаги е разчитала на мен.

 

— А аз? — попита Клара. — А ние? Можем ли да разчитаме на теб?

 

Той не отговори веднага. Тишината беше оглушителна.

 

— Аз няма да отида на този ремонт — каза тя твърдо. — И Лео също. Ако за теб Нова година е работно време в апартамента на майка ти — решавай сам. Но ние ще посрещнем празника тук. Двамата.

 

Марк я погледна. В очите му проблесна страх.

*

— Шантажираш ли ме?

 

— Не — поклати глава Клара. — За първи път избирам себе си и сина си.

 

Той се изправи, направи няколко крачки, после рязко спря.

 

— Добре — въздъхна той. — Ще говоря с мама. Ремонтът ще почака.

 

Клара го гледаше внимателно, сякаш не вярваше на ушите си.

 

— Наистина ли?

 

— Да — каза той по-тихо. — Не искам Лео да запомни Новата година като деня, в който баща му избра тапетите вместо него.

 

Тя не каза нищо, само кимна. Тази вечер бяха казани твърде много неща.

 

Новата година посрещнаха скромно. Без скъпи подаръци и отрупана маса. Но с елха, горещ чай и смеха на Лео, който с възторг пробваше дългоочакваните си кънки — Клара все пак беше успяла да ги купи.

 

А след празниците Марк наистина започна да се променя. Не веднага, не идеално. Но в онази вечер той за първи път разбра простата истина: семейството не е онзи, на когото си длъжен по навик, а онези, които не бива да оставяш за „после“.