— Отиде при майка си, изостави мъжа си? Там и си оставай, — заяви свекървата студено.

 

Ема стисна мократа кърпа и капки вода паднаха върху току-що измития под. В апартамента цареше тишина — свекървата, Маргарет Смит, беше излязла до магазина, а съпругът Томас се беше забавил на работа. Най-сетне можеше спокойно да почисти.

 

Тя се наведе да избърше перваза и изведнъж чу рязък звук от ключ в ключалката. Сърцето ѝ прескочи — твърде рано.

 

— Пак ли миеш пода? — разнесе се гласът на свекървата. — Сякаш нямаш друго за вършене.

 

Ема не отговори, просто продължи да чисти. Маргарет Смит влезе в кухнята и трясна силно вратата на шкафа. След минута се върна, държейки голяма порцеланова ваза — същата онази „семейна“, която вадеха само по празници.

*

— Ще я сложа тук, — каза свекървата, поставяйки вазата на ръба на масичката за кафе. — Да се вижда.

 

Ема се намръщи. Масичката беше нестабилна, а мястото — проходно.

 

— Маргарет, може би по-добре да я сложим в шкафа? Ами ако…

 

— Какво „ами ако“? — жената рязко се обърна. — Ти ли ще ми казваш къде какво да слагам?

 

Ема въздъхна и отново посегна към кърпата. В този момент ръкавът на жилетката ѝ закачи ръба на вазата.

 

Разнесе се ясен трясък.

 

На пода лежаха парчета.

 

Тишина.

 

После — остър дъх на свекървата.

 

— Ти… ти… — гласът на Маргарет трепереше от ярост. — Това беше последното нещо, което майка ми ми подари преди да умре!

 

Ема пребледня.

 

— Не беше нарочно… Просто я закачих…

 

— ВСИЧКО ПРИ ТЕБ Е „НЕ НАРОЧНО“! — Маргарет Смит изведнъж изкрещя така, че Ема инстинктивно отстъпи. — Нищо не можеш да правиш! Разори дома, Томас си го качи на врата, дори нормално дете не можа да родиш — само момиче!

 

Ема стисна юмруци.

 

— Не смейте да говорите така за дъщеря ми.

 

— А какво, не е ли вярно? — свекървата се усмихна язвително. — Мъжът те храни и облича, а ти само подове миеш и чупиш вещи.

*

От спалнята се чу плач — малката Софи се беше събудила, уплашена от крясъците.

 

Ема се хвърли към дъщеря си, но Маргарет Смит ѝ препречи пътя.

 

— Къде тръгна? Вазата счупи — сега ще бягаш?

 

— Дъщеря ми плаче!

 

— Нека плаче. Може поне така да се научиш на внимание.

В този момент входната врата се отвори — на прага стоеше Томас.

 

— Какво става тук?

 

— Питай жена си, — изсумтя свекървата. — Тя превърна спомена ти за баба в боклук.

 

Томас погледна към парчетата, после към Ема. В очите му нямаше нито гняв, нито подкрепа — само умора.

 

— Е, случва се.

 

Ема почувства как нещо вътре в нея се скъса.

 

„Случва се.“

 

Само една дума.

 

Но тя беше достатъчна, за да разбере — в този дом тя винаги ще бъде чужда.

 

Софи най-сетне заспа, приспана от тихото пеене на Ема. Детето хлипаше насън, сякаш усещаше напрежението, което витаеше в апартамента. Ема внимателно затвори вратата на детската стая и спря в коридора, вслушвайки се в гласовете от кухнята.

*

— …тя нали не го направи нарочно, мамо. Е, ваза като ваза…

 

Гласът на Томас звучеше уморено, без и следа от възмущение. Ема бавно се приближи и се облегна на стената.

 

— Ти винаги я защитаваш! — съскаше Маргарет. — Толкова години пазех тази ваза, а тя я счупи! И дори не се извини!

 

— Каза, че е било случайно…

 

— А аз трябва ли да ѝ вярвам? Погледни я — ни капка разкаяние! Цял живот ти седи на врата, нищо не прави!

 

Ема стисна юмруци. „Нищо не прави“? Тя по цели дни переше, готвеше, чистеше, гледаше Софи, докато Маргарет Смит гледаше сериали и критикуваше всяка чаша, сложена „не на място“.

 

Чу се шум от придърпан стол.

 

— Добре, мамо, успокой се. Ще поговоря с нея.

 

— Какво ще говориш! Кажеш ѝ дума — тя ти връща десет! Трябва по-твърдо, Томас! Ти мъж ли си, или не?

 

Ема не издържа и влезе в кухнята.

— Чух всичко.

 

Томас трепна и бързо се обърна, преструвайки се, че налива чай. Маргарет Смит само презрително изкриви устни.

 

— Естествено, подслушването ти се удава.

*

— Стига, — тихо каза Ема, гледайки мъжа си. — Ти наистина ли смяташ, че трябва да се извиня?

 

Томас не вдигна поглед.

 

— Ами… мама се разстрои. Вазата беше спомен…

 

— Аз не го направих нарочно!

 

— Аз да казвам ли, че е било нарочно? — най-сетне я погледна той, а в очите му се четеше раздразнение. — Просто се извини и да приключваме.

 

— Да, извини се, — ехидно добави свекървата. — Поне малко възпитание покажи.

 

Ема усети как по бузите ѝ се стичат горещи сълзи.

 

— Добре. Извинете, Маргарет, че закачих вазата ви. И извинете, че пет години живея с вашия син. И извинете, че ви родих внучка, а не внук.

 

Тя рязко се обърна и излезе, тръшвайки вратата.

 

В спалнята Ема зарови лице във възглавницата, опитвайки се да заглуши риданията си. След няколко минути вратата изскърца — влезе Томас.

 

— Защо така се разпалваш? — седна на ръба на леглото, без дори да опита да я прегърне.

 

Ема вдигна заплакано лице.

 

— Чу ли какво майка ти каза за Софи?

— Ами… прекали малко…

 

— ВИНАГИ Е ТАКА! — Ема изведнъж изкрещя, сама уплашена от собствената си ярост. — Тя постоянно ме унижава, а ти все „мама се разстрои“, „мама прекали“! Някога ще ме защитиш ли?

*

Томас се намръщи.

 

— Не викай. Софи ще чуе.

 

— Не ме интересува! Повече не мога!

 

Тя скочи от леглото и започна да хвърля дрехи в чантата.

 

— Къде отиваш? — Томас се изправи; за първи път в лицето му се появи нещо като страх.

 

— При майка ми. Поне там няма да ме смятат за безполезна нахлебница.

 

— Айде стига, — опита се да я хване за ръката, но Ема се дръпна. — Колко може да се караме за глупости?

 

Ема спря на вратата и го погледна право в очите.

 

— Глупости? Значи за теб това е дреболия?

 

Томас замълча.

 

— Ясно, — прошепна тя.

 

Десет минути по-късно, държейки заспалата Софи на ръце, Ема излезе от апартамента. Последното, което чу, беше гласът на свекървата от хола:

 

— И да не се връщаш!

 

Таксито вече я чакаше пред входа.

 

Колата бавно се движеше по нощните улици, а Ема притискаше спящата Софи до себе си, усещайки как тръпки пробягват по гърба ѝ. В главата ѝ кънтеше едно и също: „Какво направих? Къде отивам? Как ще живея оттук нататък?“ Телефонът в джоба на якето вибрираше — Томас. За пети път за последните десет минути. Тя изключи звука.

 

— Мамо, аз съм… Може ли при теб? — гласът на Ема трепереше, когато позвъни на вратата.

 

Елен Мартен отвори веднага, сякаш беше чакала. Погледът ѝ се плъзна от заплаканото лице на дъщеря ѝ към внучката в ръцете ѝ и веднага стана твърд.

— Влизай. Ще сложа чайника.

 

Малкото жилище миришеше на сладкиши и детство. Ема внимателно положи Софи на дивана и я зави със старото одеяло с елени — същото, под което и тя заспиваше като дете.

 

— Разказвай, — каза Елен, слагайки две чаши на масата, и Ема изведнъж си спомни как в ученическите години пиеха чай точно така след първите ѝ нещастия.

 

Думите излизаха на пресекулки, между сълзите. За вазата. За обидите. За това как Томас отново не я защити. Елен слушаше мълчаливо, само веждите ѝ все повече се свиваха.

 

— И сега какво? — попита майката, когато Ема замлъкна.

 

— Не знам… — Ема стисна чашата, усещайки топлината през порцелана. — Може би за няколко дни… докато се поуспокоим…

*

Елен рязко стана и лъжичката звънна в чинийката.

 

— Не. Или се връщаш и се примиряваш, че така ще бъде винаги. Или… — тя направи пауза, — или решаваш въпроса окончателно.

 

Телефонът на Ема отново светна. Съобщение:

„Къде си изобщо?! Мама се тревожи! Софи да не настине? Кога ще се върнеш?“

 

Елен погледна екрана и изфуча:

 

— Тревожи се, значи. Интересно за кого? За Софи или за това кой сега ще готви вечерята?

 

Ема не успя да отговори. Телефонът завибрира отново — този път обаждане от непознат номер. Тя машинално вдигна.

 

— Е, какво, напълни ли се с маминото печиво и се прибираш? — в слушалката ясно прозвуча гласът на Маргарет Смит. — Или вече разбра, че без Томас си никоя?..

— гласът на Маргарет Смит в слушалката беше спокоен, почти доволен, и това го правеше още по-студен.

 

Ема бавно издиша и погледна майка си. Елен Мартен стоеше до нея със скръстени ръце и в погледа ѝ нямаше нито страх, нито колебание — само тиха решителност.

 

— Разбрах всичко, — спокойно отговори Ема. — Точно това разбрах.

 

— Какво каза? — свекървата явно не очакваше такъв тон.

 

— Казах, че всичко ми стана ясно. И че няма да се връщам.

 

От другата страна настъпи пауза, след което се чу рязък, подигравателен смях.

 

— Разбира се. Ще поседиш при майка си няколко дни — и ще се върнеш. Всички сте еднакви.

 

— Не, Маргарет, — Ема говореше бавно и отчетливо, сякаш поставяше точка след точка. — Аз не съм „всички“. Повече няма да живея там, където ме унижават. И дъщеря ми също.

 

— Ах, така ли! — в гласа на свекървата звънна ярост. — Значи откъсваш детето от баща му? Томас знае ли какво правиш?

 

— Той знае, че замълча, когато трябваше да говори, — спокойно отвърна Ема. — И нека сега живее с това.

 

Тя затвори разговора и остави телефона с екрана надолу. Ръцете ѝ трепереха, но вътре беше странно тихо — като след дълга буря.

*

— Сигурна ли си? — тихо попита Елен.

 

Ема кимна.

 

— За първи път от много години.

 

На следващия ден Томас дойде. Стоеше неловко на вратата с букет в ръце, който изглеждаше чужд и ненужен.

 

— Може ли да поговорим? — попита той. — Без емоции.

 

— Късно е, — отвърна Ема. — Говорих с теб с години. Ти не чуваше.

 

— Просто исках да има мир…

 

— За моя сметка, — прекъсна го тя. — И за сметка на Софи.

 

Той сведе поглед.

 

— Мама прекали…

— Не, Томас. Ти ѝ позволи.

 

Ема затвори вратата тихо, без трясък. Точно това се оказа най-трудното и най-важното.

 

Минаха месеци.

 

Ема си намери работа. Софи тръгна на детска градина и престана да се стряска от силни гласове. В малкия им свят се появи повече въздух, повече сън, повече тишина.

 

Томас още се обаждаше. По-рядко. После спря.

*

Маргарет Смит веднъж изпрати сухо съобщение:

„Можеш да вземеш останалите си вещи. Не съм ги изхвърлила.“

 

Ема прочете и не отговори.

 

Вечерта тя седеше в кухнята с Елен, пиеше чай и гледаше как Софи рисува на масата — съсредоточено, с подаден край на езика.

 

— Знаеш ли, — каза Ема, — преди мислех, че семейството е там, където търпиш.

 

Елен се усмихна и поклати глава.

 

— Семейството е там, където не те чупят.

 

Ема погледна дъщеря си, топлата светлина на лампата и спокойствието, което най-сетне беше истинско.

*

И за първи път от много време тя знаеше със сигурност:

тя не си тръгна от нещо —

тя си тръгна към себе си.