— Откъде е тази огромна сметка? Скъпи, сигурен ли си, че никой не краде ток от нас? — попита тя изумено.

 

— Кълна ти се, не съм аз! — Марк крещеше така, че дори хладилникът потрепери. — Не съм аз, Анничка! Защо започваш скандал?

 

— Значи хладилникът сам се е отворил, сам е изял ролцата ми и сам е изключил тока в целия апартамент? — Анна стоеше по халат в средата на кухнята и усещаше как ѝ започва да потрепва окото. — Сметката за електричество е осем хиляди! Какво, фабрика ли съм пуснала?

 

Той вдигна ръце като ученик на родителска среща.

 

— Може би си забравила да изключиш сешоара или онова… как беше… стерилизатора?

*

— Стерилизаторът ми е в ОПЕРАЦИОННАТА. И изобщо е в другия край на града — процедѝ Анна през зъби. — И аз ходя там, ако си забравил, ЗА ДА РАБОТЯ. А не да копая биткойни, като брат ти.

 

Марк трепна, сякаш го удариха с ток.

 

— Това вече е обидно…

 

— Какво е обидно? Че в собствения си дом не разбирам защо интернетът ми е като на NASA и защо дори в килера лампата не изгасва?

 

Той се смали. И замълча. А тя — не възнамеряваше.

 

Анна никога не беше параноичка. Работата в хирургията убива нелепите фантазии: ако ти се струва, че някой те следи, най-вероятно това е санитарят, който чака да освободиш лампата. Но през последните три месеца започнаха да се случват неща, които не подлежаха на обяснение.

 

Първо — шумове. Все едно някой се разхожда из дома, докато тя е на дежурство.

 

После — вещи, които се оказваха не на мястото си. Любимото ѝ одеяло беше хвърлено върху креслото в хола, въпреки че го беше прибрала в шкафа седмица по-рано.

 

А после дойде сметката. Осем. Хиляди.

 

Тя се взря в разписката като в КТ-снимка с тумор на половин череп. В дома ѝ явно живееше нещо. И това не беше животно.

 

В онази вечер, когато се прибра по-рано от работа, защото при пациентка започнаха преждевременни родилни болки и смяната приключи по-рано, тя дори не събу обувките си в коридора. Защото от спалнята се чуваше нечий глас.

 

— Мамо, не пипай козметиката ѝ! Тази е за мазна кожа, ти си с друга!

 

Анна замръзна.

 

Бавно, като в хорър филм, тръгна към звука.

 

В спалнята, в НЕЙНОТО легло, върху НЕЙНИТЕ възглавници — седеше мадам Дюбуа по халат и разглеждаше нещо в козметичната ѝ чантичка.

 

А от банята излезе Лукас. Само по бански. С кърпа на главата.

 

— Анна! — подскочи той. — Защо се прибра толкова рано?

 

Тя стоеше като вкаменена.

 

— Вие защо сте толкова рано? — каза тя бавно. — Добре дошли в моя дом. Или да сложа табелка „Семейството на Марк — 24/7“?

 

— Ами ние… това… — мадам Дюбуа се завъртя като нажежен червей в тиган. — Марк каза, че имате големи сметки и ние решихме…

 

— Решихте, че е най-удобно да зареждате Теслата си в моя гараж, да спите на моите чаршафи и да ровите в моята козметика?

 

Лукас сви рамене.

 

— Ами тя е хубава. Френска?

*

Анна се хвана за главата. Не като лекар. А като жена, която току-що беше унизена отвътре.

 

— Значи, докато съм на работа, вие просто… живеете тук?

 

— Това е временно! — изкрещя Лукас. — Мислехме, че нямаш нищо против! Все пак сме семейство!

 

Анна отиде в кухнята. Да помълчи. Но мълчанието не се получи.

 

Там имаше лаптоп. И към него беше включен проклет майнер.

 

Той шумеше така, сякаш захранваше целия квартал.

 

Тя влезе в личния си профил в енергийното дружество. Последните три месеца — сметки от осем, девет, седем хиляди. Преди това — две, най-много три. Всичко съвпадаше с началото на нощните ѝ дежурства.

 

— Анна, почакай! — влетя Марк. — Не прави прибързани изводи!

 

Тя затвори лаптопа.

 

— Аз съм хирург. Не правя прибързани изводи. Поставям диагноза.

 

Паразити. Домашни. Семейни.

 

Същата нощ тя спа в хотел до болницата. А Марк ѝ звъня около двайсет пъти. Последното съобщение беше кратко:

 

„Ти си полудяла. Това беше просто помощ за близките. Спри с истерията.“

 

Тя отговори:

 

„Истерията ще спреш ти. Когато получиш призовка за развод.“

 

И изключи телефона.

 

Анна не започна да пише. Изобщо нищо не направи веднага. Просто седеше в тъмната кухня, слушаше как в гаража бучи нещо живо, чуждо, нахално, и броеше вдишванията си. Едно. Две. Три. Така правеше преди сложни операции — когато ръцете вече са готови, а умът трябва да остане хладен.

 

Светлината в гаража гореше равномерно. Уверено. Сякаш не беше включена случайно.

 

Анна нахлузи якето си върху домашната тениска и излезе навън. Студът я удари в лицето, но това дори ѝ помогна — не ѝ позволи да се срине. Вратата на гаража беше отключена. Разбира се. Той винаги „забравяше“.

 

Вътре стоеше Марк. С гръб към нея. Човъркаше удължителя, опитваше се да не вдига шум, но техниката не умееше да бъде тиха. По пода — кутии, кабели, познатият лаптоп и още един, чужд. Миришеше на прегрята пластмаса и на самоуверена безнаказаност.

 

— Дори обувките си свали — каза Анна спокойно. — Да не оставиш следи?

 

Той трепна. Бавно се обърна.

 

— Анна… ти защо си тук? Аз… просто дойдох да си взема нещата.

 

— Твоите? — тя кимна към техниката. — Това, например? Или онова?

*

— Ти не разбираш — заговори бързо, накъсано. — Трябва ми време. Докато съдът, докато всичко това… Не мога да съм на улицата. Не преча на никого. Ти така или иначе не си тук нощем.

 

— Аз живея тук, Марк — каза тя тихо. — Дори когато ме няма.

 

Той махна раздразнено с ръка.

 

— Ето пак започваш! Преувеличаваш. Това е само ток. Къщата е голяма, няма да се срути.

 

Анна пристъпи по-близо. Толкова близо, че той замлъкна.

 

— Знаеш ли кое е най-страшното в хирургията? — попита тя равномерно. — Не кръвта. Не болката. А моментът, в който разбираш: ако сега не спреш процеса, после ще стане по-зле. За всички.

 

Той се усмихна, но усмивката беше крива.

 

— И какво ще направиш? Ще извикаш полицията? Ще кажеш, че бившият ти е включил лампа?

 

— Не — тя извади телефона си. — Вече го направих.

 

Той пребледня.

 

— Ти… не можеше.

 

— Можех — Анна погледна екрана. — Сигнал за незаконно проникване. За неразрешено включване. И още — за преследване. Знаеш ли как се нарича това сега? Сталкинг.

 

Марк направи крачка към нея.

 

— Ти съсипваш всичко. Можехме да се разберем.

 

— Разбрахме се — отвърна тя. — В момента, в който ти казах „махай се“.

 

Сирената се появи бързо. Твърде бързо за човек, който още се надяваше, че „ще му се размине“. Марк седна върху една кутия, загледа се в пода и изведнъж стана малък. Не жалък — просто малък.

 

Когато го извеждаха, той не се съпротивляваше. Само се обърна на вратата.

 

— Ще съжаляваш — каза тихо.

 

Анна кимна.

 

— Щях да съжалявам, ако те бях оставила.

 

След това всичко мина без истерии. На следващия ден смениха ключалките. Гаражът беше запечатан. Техниката — иззета. Делото приключи по-бързо, отколкото очакваше: документите говореха сами. Марк повече не се обади. Мадам Дюбуа — също. Лукас изчезна, сякаш никога не е съществувал — като временно неудобство, оставило след себе си само шум.

*

Месец по-късно Анна се прибра след нощна смяна и за пръв път от дълго време не се ослушваше. Светлината се включваше там, където тя я включваше. Интернетът не живееше собствен живот. Вещите си стояха по местата.

 

Тя взе душ, легна в чистата, тиха спалня и затвори очи.

 

Домът дишаше заедно с нея. Бавно. Равномерно.

И повече — никой.