— Отмени отпуска. Ще отидеш да помогнеш на майка ми на вилата, — нареди съпругът 🤨

 

Ема стоеше до прозореца на апартамента си на петия етаж, гледайки към сивия августовски ден. Дъждът монотонно барабанеше по стъклото, отмивайки последните надежди за слънчево лято. В ръцете си държеше разпечатка от туристически сайт — ярки снимки на турски курорт, снежнобял плаж, лазурно море. Сърцето ѝ трепваше от нетърпение.

 

— Лукас, виж каква почивка намерих! — възкликна тя, обръщайки се към мъжа си, който седеше на дивана с таблета. — Само за седмица, в Анталия. Море, слънце, хотел с басейн…

 

Лукас дори не вдигна поглед.

 

— Колко струва? — измърмори той.

 

— Седемдесет хиляди за двама, — Ема се опита да звучи колкото може по-безгрижно. — Не е чак толкова скъпо, нали? Отдавна не сме пътували.

 

Сега той я погледна, и Ема веднага разбра по изражението му, че разговорът няма да тръгне така, както очаква.

 

— Седемдесет хиляди? — Лукас остави таблета. — Полудя ли? Имаме кредит за колата, ипотека. Трябва да купя нови гуми за зимата, а ти за почивки мислиш.

 

— Но ние можем да си го позволим, — тихо възрази Ема. — Ти имаш добра заплата, и аз също…

*

— Добрата заплата не е повод да хвърляш пари на вятъра. Морето какво — лекува от нещо? Или въздухът е по-специален там? — Лукас стана и започна да крачи из стаята. — Имаме си вила, чист въздух, река наблизо. Защо трябва да ходим някъде?

 

Ема почувства как нещо се свива вътре в нея. Женени бяха от пет години, и всеки път беше едно и също. Всеки път, когато тя заговореше за почивка, за пътувания, Лукас намираше хиляди причини защо това не може да стане.

 

— Добре, — тихо каза тя, прибирайки разпечатките. — Тогава ще спестя сама. За един билет. Ще отида сама.

 

Лукас спря и я изгледа с учудване.

 

— Сама? Омъжена жена сама на почивка? Какво ще кажат хората?

 

— Все едно ми е какво ще кажат, — в гласа ѝ прозвучаха стоманени нотки. — Искам море. Искам да видя нещо различно от тези сиви стени и лехите на вилата.

 

Лукас сви рамене.

 

— Е, спести — и ще видим. Само не очаквай от мен пари за тези глупости.

 

От този ден Ема започна да спестява. Отказваше се от нови дрехи, от кафета с приятелки, спестяваше от козметика и дори от храна. Всяка свободна стотинка пъхаше в плик, който криеше в шкафа под бельото.

 

Колегите ѝ забелязаха, че носи обяд от вкъщи вместо да поръчва. Най-добрата ѝ приятелка — Клара — се чудеше защо Ема постоянно отказва обиколки по магазините.

 

— Спестявам за почивка, — обясняваше Ема, а в очите ѝ блестеше особен пламък.

 

Спестяванията растяха бавно, но сигурно. Всяка вечер тя преброяваше банкнотите — двадесет хиляди, двадесет и пет, тридесет… До средата на август пликът съдържаше тридесет и осем хиляди — почти достатъчно за едноседмична почивка.

 

Последните две седмици на август бяха най-трудните. Ема буквално броеше всеки лев, отказваше си всичко. Дори спря да купува скъпото кафе по пътя за работа, мина към обикновено от автомат.

 

И на тридесети август, след поредното преброяване, тя разбра — стига! В плика лежаха точно четиридесет и две хиляди. Точно колкото струваше петдневната почивка в Турция.

 

Ема седеше дълго на края на леглото, държейки плика с парите. Тя не можеше да повярва, че наистина е успяла. Че не се е отказала. Че е довела започнатото докрай. В гърдите ѝ се надигаше тиха, внимателна радост — толкова крехка, че изглеждаше, сякаш едно погрешно движение може да я разруши. Но радостта беше истинска.

 

На следващия ден, след работа, тя отвори лаптопа и резервира екскурзията. Пет дни — не много, но достатъчно, за да почувства, че животът ѝ не е заключен между четири стени и задължения. Достатъчно, за да докаже на себе си: тя също има право на мечти.

*

Когато затвори лаптопа, вратата леко се открехна и се появи Лукас.

 

— Какво правиш? — гласът му беше ленив, почти безразличен.

 

Ема пое дълбоко дъх.

 

— Купих си почивката. Следващата седмица заминавам.

 

Лукас се намръщи, сякаш не беше чул добре.

 

— Ти… сериозно ли? Наистина ли мислиш да пътуваш сама?

 

— Да. Сама спестих. Нали каза, че от теб няма да получа пари. И не съм искала.

 

В погледа му се смесиха раздразнение, объркване и още нещо… почти страх да не изгуби контрол. Но той бързо скри всичко зад обичайното си хладно изражение.

 

— Ами, твоя работа. Само не очаквай да те посрещам на летището или да ти нося куфарите.

 

Тя се усмихна с крайчеца на устните.

 

— Не очаквам.

 

Денят на полета настъпи изненадващо бързо. Ема пътуваше с такси към летището, гледайки през прозореца към събуждащия се град. Сивите блокове се сменяха от ярки табели, а после — от широк път, водещ към терминалите. Сърцето ѝ биеше силно: страх, вълнение, очакване — всичко се смесваше в странен, опияняващ коктейл.

 

На летището множеството хора с куфари ѝ напомни, че светът е огромен. Огромен, и в него има място и за нея — дори ако у дома някой смята другояче.

 

На паспортния контрол служителят ѝ се усмихна.

*

— На почивка? Сама?

 

— Да, — усмихна се Ема. — Искам малко слънце.

 

— Правилно. Приятна почивка!

 

Простите думи прозвучаха като благословия.

 

Турция я посрещна с топъл въздух, ухаещ на сол и цветя. Хотелът се оказа уютен: бели стени, сини балкони, палми, шумолящи над басейна. На рецепцията ѝ дадоха гривна, карта на комплекса и малка чаша студена лимонада.

 

Тя излезе на балкона и замръзна. Пред нея се разстилаше морето — безкрайно, живо. Лазурната вода блестеше на слънцето, сякаш ѝ се усмихваше.

 

Ема разбра — за първи път от много години е сама. Напълно сама. И не се чувства изгубена. Напротив — свободна.

 

Тя слезе на плажа. Топлият пясък милваше стъпалата ѝ, вълните нежно се разбиваха по брега. Влезе във водата и хладината обгърна тялото ѝ. Ема затвори очи, вдигна лице към слънцето — и се засмя. Искара, леко, истински.

 

Вечерта седеше на терасата с чаша бяло вино. Слънцето се спускаше зад хоризонта, оцветявайки небето в златно и пурпурно. Туристи разговаряха, музика звучеше от бара — всичко изглеждаше като нов свят, в който може да се диша.

 

— Извинете, може ли? — до нея спря висок мъж с топла усмивка. — Тази маса свободна ли е?

 

— Да, разбира се.

 

— Аз съм Адриан, — представи се той.

 

— Ема.

 

— И вие ли почивате сама? — попита той.

 

Тя кимна.

 

— Трябваше да сменя обстановката.

*

Той се усмихна меко.

 

— Понякога това е най-доброто лекарство.

 

Разговорът им потече леко, естествено. Адриан разказваше за работата си като архитект и за това как пътува, когато се изтощи. Ема слушаше, удивена колко спокойно може да бъде общуването с човек, който не изисква нищо от нея.

 

Когато се разделиха, той каза:

 

— Ако утре искате компания за разходка из стария град — ще се радвам.

 

Ема помисли за миг.

 

— Ще видя.

 

На сутринта отвори очи, почувствала промяна в себе си. Малка, но истинска. Погледна се в огледалото — и видя жена, която е направила първата малка крачка към себе си.

 

Тя взе телефона и написа:

 

„Да. Идвам.“

 

Дните с Адриан преминаха като сън — улици, аромати, смях, разговори. Ема сякаш оживяваше.

 

Но всичко има край.

 

След кацането тя вече не беше същата. В погледа ѝ имаше спокойна решителност.

 

Лукас я посрещна без промяна в тона:

 

— Е, разходи ли се по плажа? Почина ли?

*

Ема остави куфара, свали якето и го погледна спокойно.

 

— Лукас… подадох молба за развод.

 

Той изстина.

 

— Какво?!

 

— Уморих се да живея в живот, в който мен ме няма. — Тя взе предварително приготвената си чанта. — Връщам се към себе си.

 

Тя излезе, без да се обърне.

 

В асансьора телефонът ѝ вибрира.

 

„Как си? Пристигна ли?“ — Адриан.

 

Ема се усмихна.

*

И за първи път от много време почувства, че бъдещето наистина е нейно.