— Слушай, Вик, ти съвсем ли си си загубил ума? — Николас удари халбата толкова силно в масата, че пяната се разля по мушамата. — Какъв отпуск за отглеждане? Какъв си ти — жена ли си?

 

Виктор въздъхна и погледна своя приятел от детството. Вече трета вечер подред се опитваше да обясни решението си на близките, но всеки път се сблъскваше със стена от неразбиране.

 

— Ник, помисли сам. Кристин получава заплата сто и осемдесет, плюс бонуси. Наскоро стана ръководител на отдел. А аз в моята фирма вземам тридесет и пет — и то не винаги. Каква е логиката аз да стоя на работа, ако можем да имаме три пъти повече пари?

 

— Логика? — Николас почервеня. — Логиката е, че си мъж! Издръжник! А не бавачка!

 

На съседната маса трима мъже открито се заслушваха в разговора. Един от тях — плешивоват мъж на около петдесет години — дори остави вестника си.

 

— Ей такава младеж станала, — каза той на висок глас към спътниците си, но така, че Виктор със сигурност да го чуе. — Жените работят, а мъжете ровят в памперси. Срамота!

 

Виктор стисна зъби, но не каза нищо. За какво? Така или иначе нямаше да го разберат.

*

Всичко започна преди три месеца, когато Кристин, в осмия месец от бременността си, получи предложение от директора.

 

— Вик, изслушай ме, — нервно мачкаше края на одеялото. Те седяха на дивана в наетата си едностайна квартира. — Юджин Картър каза, че ако се върна на работа два-три месеца след раждането, ще ме повишат. Това са съвсем други пари. Ще можем по-бързо да вземем ипотека за нов апартамент.

 

— Крис, сериозно ли говориш? Детето ще се роди, кърмене, ти сама казваше, че искаш да кърмиш…

 

— Искам, — кимна тя. — Ще се изцеждам. Вик, това е нашият шанс! Разбираш ли? Или ще плащаме с години, или… или ти ще излезеш в отпуск, а аз ще се върна на работа. Само за година и половина. После аз мога да изляза, ако поискам.

 

Тогава това изглеждаше като лесно решение. Просто преразпределяне на задълженията. Рационален подход.

Реалността се оказа много по-трудна.

 

Кристин се върна на работа, когато дъщеря им Мари навърши точно един месец. Виктор помнеше онова утро до най-дребните детайли. Кристин стоеше пред огледалото в коридора, оправяше строгата си блуза и плачеше.

 

— Не мога, — шепнеше тя. — Вик, чувствам се като ужасна майка. Какво правя? Оставям детето си…

 

— Оставяш я при мен, — каза той меко и я прегърна. — При баща ѝ. Всичко ще бъде наред, ще се справя.

 

Но първите седмици бяха кошмар. Мари крещеше, отказваше шишето, а Виктор се чувстваше напълно безпомощен. В интернет четеше майчински форуми, гледаше видеа за колики и за правилното слагане на гърда — по-точно, към шишето с изцеденото мляко.

 

А Кристин се прибираше късно, изтощена. Грабваше дъщеря си, плачеше, после сядаше с помпата.

 

— Млякото става все по-малко, — казваше тя с отчаяние в гласа. — Скоро съвсем ще спре. Аз съм лоша майка, нали?

 

— Не, — Виктор я галеше по косата. — Ти си най-добрата. Правиш го заради нас. Заради семейството ни.

 

Но околните мислеха иначе.

 

Първа в атака премина майката на Виктор. Хелън се появи без предупреждение, когато Кристин не беше вкъщи.

 

— Виктор, отвори веднага! — блъскаше по вратата.

 

Той отвори с Мари на ръце. Бебето крещеше с всички сили — бяха започнали вечерните колики.

 

— Какво ѝ правиш?! — жената буквално изтръгна детето от ръцете му. — Господи, тя е цялата мокра! Ти изобщо умееш ли да сменяш памперси?

 

— Мамо, току-що я смених, — каза уморено Виктор. — Боли я коремчето, това е нормално…

 

— Нормално?! — Хелън притисна внучката до себе си. — Знаеш ли кое е нормално? Нормално е майката да е до детето! А не някъде в офис да се прави на важна!

*

— Тя работи…

 

— Работи! — подигра се Хелън. — А мъжът ѝ тук си играе на домакиня! Виктор, ти мъж ли си, или какъв? Имаш ли ръце, имаш ли крака? Намери си истинска работа, а Кристин да я приберат вкъщи, при детето!

 

Мари плачеше все по-силно. Виктор усещаше как вътре в него всичко се свива от безсилие и обида.

 

— Мамо, моля те, тръгвай си, — каза той тихо. — Дай ми детето и си тръгвай.

 

Хелън го погледна с такова презрение, че на Виктор му се прииска земята да го погълне.

 

— Не познавам вече сина си, — процеди тя. — Превърнал си се в парцал. И всичко е заради нея — тази твоя кариеристка!

 

След като тя си тръгна, Виктор дълго седя с Мари на ръце, люлееше я и за първи път от всички онези седмици си позволи да заплаче.

 

На следващия ден трябваше да отидат в поликлиниката. Масаж за бебета — беше записан още преди седмица. В чакалнята седяха само майки с колички. Виктор с Мари веднага привлякоха вниманието.

 

— О, каква хубавица! — жена на около тридесет години се наведе любопитно към слинга. — А къде е майката?

 

*

Жената, която чакаше отговора, гледаше Виктор твърде настойчиво — с онова любопитство, зад което винаги се крие осъждане.

 

— На работа е, — каза той спокойно, макар че вътре всичко се сви. — Има важен проект.

 

— Проект… — проточи тя, а по лицето ѝ мина сянка на съмнение. — Е, случва се. Но все пак за такива мъници майката е по-нужна.

 

Виктор само кимна — не виждаше смисъл да продължава. Но думите се забиха в него като фини иглички. И без това всяка нощ отново и отново се питаше: правилно ли постъпва? Не съсипва ли дъщеря си с грешен избор? Или себе си? Или семейството си?

 

Мари вече не плачеше — беше се уморила, притихнала, притиснала бузка в гърдите му. Виктор внимателно я погали по гръбчето.

*

Когато излязоха от поликлиниката, небето бе покрито със сиво, а ситен студен дъжд започна да като иглички. Той ускори крачка — искаше се по-бързо да се прибере на топло.

 

Но у дома го чакаше ново изпитание.

 

На кухненската маса лежеше бележка. Къса, нервна, почти накъсана от почерка.

 

„Вик, трябва да поговорим. Ще се прибера късно. К.”

 

Сърцето му прескочи. Обикновено Кристин пишеше по-дълго, по-топло. Дори когато беше уморена. Дори когато беше ядосана.

 

А това звучеше сериозно.

 

Той сложи Мари да спи, стопли си изстиналото кафе и седна в тишината, слушайки как старият часовник в коридора отброява времето. Нито форумите, нито съветите можеха да обяснят как се гради живот, когато всеки ден е изпитание.

 

Около девет входната врата тихо щракна. Кристин влезе предпазливо, сякаш се страхуваше да не размути въздуха.

 

— Вечеряла ли си? — попита той, изправяйки се срещу нея.

 

Тя поклати глава, съблече палтото си и неочаквано седна на пода, облегнала се на стената.

 

— Вик, повече не мога така.

 

От гласа ѝ вътре всичко в него се срина.

 

Той клекна до нея.

 

— Какво се е случило?

 

Кристин закри лицето си с ръце.

 

— Днес цял ден мислех само за едно: пак изпуснах всичко. Тя се е усмихнала сутринта? Ти ми писа. А аз бях в заседателната зала. А когато я люлеех нощем… тя ме гледаше така, сякаш съм чужда.

 

— Ти не си ѝ чужда, — тихо каза той.

 

— Чуй ме докрай. — Тя свали ръцете си, очите ѝ блестяха. — Днес директорът ни събра и обяви, че ще има преструктуриране. Позицията ми остава, но работата се удвоява. Заплатата също… но, Вик, там просто няма да има място нито за сън, нито за дете, нито за нормален живот.

 

Виктор чакаше.

 

— Предложи ми договор за две години. Добра заплата. Голям проект.

— Това е, което искаше, — бавно произнесе той.

 

— Исках. — Тя го погледна така, сякаш за първи път се опитваше да разбере собствените си желания. — Но днес… днес за пръв път се уплаших, че ще изгубя Мари. Не физически. А на едно по-дълбоко ниво.

 

Тишината падна между тях — тежка като мокър сняг.

 

— И какво реши? — попита той тихо.

*

Кристин въздъхна.

 

— Искам да откажа. Искам да съм у дома. Поне няколко месеца. Искам сама да виждам всяка нейна сутрин, всеки неин смешен звук.

 

Той дълго я гледаше.

 

И изведнъж разбра, че вътре за първи път от дълго време няма страх. Нито за парите, нито за чуждите мнения, нито за това кой от тях е „правилният“ родител.

 

Имаше само усещането, че най-сетне говорят не за роля, а за любов.

 

— Тогава ще се справим, — каза той уверено. — Ще намеря допълнителна работа. Нека не стане веднага, нека е по-малко — но заедно. Ще изберем път, в който никой от нас няма да се чупи отвътре.

 

Кристин се усмихна — уморена, трепереща усмивка на човек, който дълго е задържал въздух и най-после е издишал.

 

— Наистина ли мислиш така?

 

— Мисля. И знам.

 

Тя облегна глава на рамото му.

 

А от спалнята се чу съненото подсмърчане на Мари — толкова тихо, сякаш и тя усети, че в дома стана малко по-топло.

 

Кристин се изправи, избърса сълзите си.

 

— Да отидем при нашето момиченце?

 

Виктор ѝ подаде ръка.

 

Влязоха заедно — и в стаята, и в новото си решение, плашещо, несигурно, но за първи път истински общо.

*

Мари откликна с меко движение, сякаш разпозна и двамата едновременно.

 

И в този момент Виктор разбираше:

не са важни думите на чуждите хора, не са важни старите стереотипи, не са важни дори плановете, които се сриват.

 

Важно е, че семейството не е за това кой работи и кой е вкъщи.

То е за това кой върви до теб, когато е трудно.

 

И за първи път от много седмици той усети, че каквото и да донесе бъдещето, ще го посрещнат не сами.

 

Заедно.