Стоях пред огледалото в антрето и критично оглеждах външния си вид.

Смених джинсите за три хиляди с евтини от масов магазин, скъпото яке — с пухенка от „Авито“, купена специално за този спектакъл. Дори чантата подмених с износена платнена, намерена в гардероба на майка ми.

 

— Сериозно ли? — Антон ме гледаше недоумяващо. — Защо ти е този маскарад, Вики?

 

— Искам да видя какви са роднините ти наистина — оправих нарочно семплата си прическа. — Нали сам каза, че майка ти е… доста избирателна в отношенията си.

 

През цялата ни година заедно Антон нито веднъж не ме беше поканил у родителите си. Все имаше извинения: майка му болна, на път, неподходящ момент. А сега, след като решихме да се женим, срещата беше неизбежна.

 

— Тя просто е предпазлива — нервно оправи вратовръзката си той. — След като брат ми се ожени… крайно неуспешно.

*

Знаех историята.

Брат му Максим се бе обвързал с момиче, което — според семейството — „се качило на врата му“. Разводът бил скандален, с подялба на имущество и безкрайни съдилища.

 

— Разбирам. Затова искам да проверя — хванах го за ръка. — Антон, просто искам да знам с кого си имам работа. Ако семейството ти е готово да ме приеме само заради пари, за каква искреност изобщо може да става дума?

 

Антон въздъхна отчаяно.

 

Той работеше като програмист, получаваше прилично, но далеч от моите приходи. Аз ръководех отдел за дигитален маркетинг в голяма IT-компания, а моите четиристотин хиляди на месец бяха резултат от десет години работа и непрекъснато образование.

 

Но той това не знаеше. Мислеше, че получавам като обикновен мениджър — сто хиляди най-много.

 

— Те са добри хора, просто се тревожат за мен — прегърна ме през рамо. — Майка ми много обича реда и стабилността. Баща ми е по-спокоен, но я слуша.

 

— Именно затова искам да видя какво за тях означава „стабилност“. Портфейлът ми… или аз.

 

Пътувахме към Бутово с моята кола — но не с „Мерцедеса“, а с една стара „Соларис“, взета от приятелка. Антон цялото време мълчеше и ме поглеждаше притеснено.

 

— А ако не ти хареса как се държат? — попита накрая.

 

— Тогава ще кажа честно какво мисля — спрях на светофара. — Ако ще се женим, родителите ти стават и мои. Трябва да знам с кого имам работа.

 

— Понякога си прекалено принципна.

 

— Това лошо ли е?

 

— Не. Може би заради това се влюбих в теб.

 

Усмихнах се.

 

Обичаше ме. В това не се съмнявах. Но семейството беше важно за него. И ако не ме приемеха, нашите отношения можеха да пострадат.

 

Затова измислих този малък спектакъл, за да проверя всички и да сложа всички точки над „и“.

 

Паркирахме пред типичен панелен блок. Антон нервно оправи дрехите си.

 

— Може би все пак да бъдеш себе си? — последен опит.

*

— Късно е — взех износената чанта. — Вече сме тук.

 

Изкачвахме се пеша до шестия етаж — асансьорът, разбира се, не работеше.

На площадката вратата се отвори сама — жена на петдесет, с поддържана коса и домашен, но скъп костюм.

 

— Антоша! — прегърна го тя, оглеждайки ме над рамото му. — Това е твоята Виктория?

 

— Да, мамо. Запознайте се. Вика, това е майка ми, Елена Борисовна.

 

— Много ми е приятно — казах, преструвайки се на леко смутена.

 

— Влизайте, влизайте — тя ме изгледа бързо от глава до пети. — Съблечете се.

 

Свалих евтиното яке, под което беше простичка водолазка. Вниманието ѝ се задържа върху обувките — без марка, точно както трябваше.

 

— Идвайте в хола. Владимир Петрович! — извика тя. — Дойдоха!

 

От стаята излезе висок, интелигентен на вид мъж.

 

— Много се радвам да се запознаем — подаде ми ръка.

 

Беше далеч по-добронамерен от жена си.

 

Поканиха ни на масата.

И започна допросът, под формата на „учтив разговор“: работа, родители, доходи, бъдещи планове. Аз отговорих с подценени данни — както планирах.

 

Елена Борисовна ме преценяваше всяка секунда, всяка дума.

 

Но спектакълът беше в разгара си.

 

И аз бях напълно готова за финала.

2

Софи почувства как Марк отново се опитва да докосне ръката ѝ, но тя се отдръпна. В антрето беше тихо, единствено тиктакането на часовника по стената звучеше почти подигравателно — сякаш отброяваше последните секунди от посещението им.

 

— Софи, моля те, почакай… — гласът на Марк трепереше и за пръв път тази вечер това я разтърси. Той изглеждаше изгубен, объркан — като човек, който внезапно е разбрал, че земята под краката му се разклаща.

 

— Да почакам? — тя се обърна. — Марк, ти чу това, което майка ти каза за мен? Видя как ме прецени? По цената на ботушите ми? По измислената заплата, която нарочно казах?

*

Той отвори уста, но Елизабет го прекъсна — естествено.

 

— Казах точно това, което мисля — заяви тя, стоейки с кръстосани ръце и гледайки я като кастинг директор, решил, че актрисата не е подходяща за ролята. — Не искам синът ми да повтори грешките на Адриан. Защитавам семейството си.

 

— Вие защитавате портфейла, не семейството — спокойно каза Софи.

 

Питър прокашля, опитвайки се да смекчи напрежението:

 

— Елизабет, може би не трябва…

 

— Трябва — отвърна тя студено. — Ако това момиче претендира да бъде съпруга на сина ми, аз трябва да знам всичко. А това, което чух, не ме впечатли.

 

Софи пое бавно въздух. В нея нямаше вече гняв — само ледена яснота.

Нейният малък експеримент беше успешен.

 

— Добре — каза тихо. — Тогава и аз ще кажа това, което мисля.

 

Елизабет изправи брадичка, Марк се намръщи, Питър замръзна с чашката в ръка.

 

— Попитахте кой съм аз — започна Софи. — Ето: аз не съм това, което видяхте днес. Не съм момичето в евтиното яке, не съм мениджърката с четиридесет хиляди, не съм „бреме“ за вашия син. Аз печеля четиристотин хиляди на месец. Имам две висши образования. Ръководя отдел в международна IT компания и моите проекти носят милиони.

 

Очите на Марк се разшириха.

Елизабет пребледня.

Питър едва не изпусна чашата.

 

— Имам собствено жилище в Москва, имам кола, за която дори не подозирахте, защото днес дойдох с друга. Мога да издържам себе си, бъдещия си съпруг и дори дете — ако се наложи. Но исках да разбера как ще ме приемете, ако нямам нищо.

 

Настъпи тишина като нож.

 

— И знаете ли? — продължи тя. — Разбрах всичко.

 

Елизабет отвори уста, но Софи вдигна ръка:

 

— Не е нужно. Вашето мнение го чух.

 

Питър каза внимателно:

 

— Софи… Прости ни. Това беше… неправилно.

*

— Татко! — сряза го Елизабет. — Ти сам знаеш, че предпазливост…

 

— Предпазливост — прекъсна я Софи — е, когато задаваш въпроси. А не когато поставяш човек под минималното ниво на доверие само заради вида му.

 

Марк пристъпи към нея:

 

— Защо не ми каза? Защо…

 

— Защото исках честност — отговори тя меко. — Исках да разбера кой стои до мен. И сега разбирам.

 

— Софи, не си тръгвай — прошепна той. — Ще поговорим. Ще говоря с мама. Всичко може да се поправи.

 

— Поправяне трябваше да има не от моя страна.

 

На площадката беше тихо и прохладно. Софи стоя няколко секунди, стараейки се да диша равномерно. Зад вратата гласовете се изостряха — Питър, Елизабет, отчаяният Марк.

 

Но всичко това вече беше далеч.

 

Тя слезе по стълбите, излезе навън, пое дълбоко студения въздух и за първи път от вечерта почувства облекчение.

 

Не защото бягаше.

А защото за първи път избра себе си.

 

Телефонът вибрира след пет минути — Марк.

 

— Ако искаш да бъдеш с мен…

ще трябва да решиш чий живот живееш — твоя… или майчините страхове.

 

Той мълча дълго.

*

После тихо каза:

 

— Софи, мога ли да дойда? Сам. Само ние двамата.

 

Тя се усмихна слабо:

 

— Ела. Този път — без спектакъл.