Полина се събуди от звука на работещия телевизор в хола. Андрей вече беше станал и приготвяше закуска — рядкост, защото обикновено сутрин всеки се оправяше сам. Мирисът на пържени яйца изпълваше кухнята, а мъжът стоеше с гръб към входа, напрегнато съсредоточен върху тигана.

 

— Добро утро, — каза Полина, приближавайки се до кафемашината.

 

— Привет, — отвърна Андрей, без да се обръща. — Направих и за теб.

 

Полина наля кафе в любимата си чаша и седна на масата. След три години брак подобни жестове бяха станали рядкост, но днес нещо не беше обичайно. Андрей мълчеше, от време на време хвърляйки бързи погледи към жена си.

 

— Случило ли се е нещо? — попита Полина.

 

— Не, просто така. Не може ли човек да поглези жена си?

 

Андрей сложи чинията пред нея и седна срещу нея. Полина познаваше мъжа си достатъчно добре, за да разбере — определено ставаше нещо. Последните седмици той беше странен: ту се дразнеше от дреболии, ту ставаше прекалено внимателен.

 

— Майка ми звъня вчера, — започна Андрей, режейки яйцата си. — Каза, че съседката си купила нова кола. Пак започна да се оплаква, че всички я возят, а тя ходела пеша.

*

Полина кимна. Свекървата, Нина Владимировна, наистина често се оплакваше от транспорта, въпреки че автобусната спирка беше на пет минути от дома ѝ, а пътят до центъра беше само двадесет минути.

 

— Знаеш колко се вълнува, — продължи Андрей. — Вече е на петдесет и осем, здравето не е същото…

 

— Андрей, говорили сме за това, — спокойно каза Полина. — Ако искаш да ѝ купиш кола — твое право е. Само че не с мои пари.

 

Мъжът замълча и повече не повдигна темата. Полина допи кафето, приготви се за работа и целуна Андрей за довиждане. Денят в салона за красота мина както обикновено — клиентки, маникюри, разговори за времето и личния живот. Вечерта се прибра уморена, но доволна — беше изкарала повече от обичайното.

 

Андрей я посрещна в антрето с виновно изражение.

 

— Как мина денят? — попита Полина, сваляйки якето си.

 

— Нормално, — отвърна Андрей. — Слушай… мислех си… може би все пак да помогнем на мама с колата?

 

Полина го погледна внимателно.

 

— Бяхме се разбрали, че големите разходи обсъждаме заедно, — напомни тя. — А колата е сериозна сума.

 

— Знам, просто… тя толкова се разстройва. Казва, че ѝ било срамно да се вози в автобус.

 

— Ако Нина Владимировна иска кола, нека спести и си купи. Пенсията ѝ не е малка, а и работи допълнително в детската градина.

 

Мъжът се обърна и отиде в стаята. Разговорът очевидно не беше успешен, но Полина не настоя. Всеки има право на свои финансови решения, а тя не възнамеряваше да харчи спестяванията си за желанията на свекърва си.

*

Следващите дни Андрей стана още по-затворен. Прибираше се късно, мълчеше, често беше залепен за телефона си. Полина се опитваше да разбере какво става, но той все казваше едно и също:

 

„Всичко е наред.“

 

Една вечер Андрей обяви, че отива при майка си.

 

— Отново? — изненада се Полина. — Нали вчера беше там.

 

— Компютърът ѝ пак не работи. Трябва да помогна.

*

— Добре, само не се бави.

 

Когато Андрей излезе, Полина реши да прегледа документите и банковите сметки. Отвори приложението и… замръзна.

 

Балансът беше с петнадесет хиляди по-малък.

 

Тя прегледа историята на транзакциите и видя:

„Първоначална вноска по кредит”.

 

Полина никога не беше вземала кредит.

 

Опита се да се обади в банката, но линията вече не работеше. Цяла нощ не мигна.

 

Сутринта се свърза с оператор и чу онова, което се страхуваше да чуе:

 

Кредитът беше автокредит, оформен на името на Андрей.

Първоначалната вноска — от техния общ акаунт.

Ежемесечна вноска — осемнадесет хиляди.

Обща сума — шестстотин хиляди.

 

Когато Андрей се прибра, Полина го чакаше с разпечатките на масата.

 

— Седни. — Гласът ѝ беше спокоен, но леден.

 

Андрей сглътна и седна.

 

— Обясни ми какво е това.

 

Тишината беше дълга. После:

*

— Това… исках да изненадам мама…

 

Полина го прекъсна:

 

— Да вземеш кредит за половин милион — това е изненада? И да вземеш парите от нашия общ акаунт, без да кажеш? Това как го наричаш?

 

Андрей се оправдаваше. Полина мълчеше, но погледът ѝ ставаше все по-хладен.

 

На следващия ден свекървата се обади — щастлива, благодарна, трогната от „щедрия подарък“.

 

И разказа, че Андрей ѝ бил казал всичко още преди две седмици.

 

Това вече беше краят.

 

Вечерта Полина каза на Андрей:

 

— Това, което направи, е предателство.

Ти не си взел кредит за семейството — ти взе кредит за майка си и ме излъга.

 

А Андрей попита:

*

— А ако не съм съгласен?

 

— Тогава плащай сам кредита. И от общия акаунт не пипай повече.

 

Андрей избухна, стана рязко, стола падна.

 

И тогава Полина изрече тихо, но ясно:

 

— Кредит за кола за свекърва? Плащай си сам. Аз не съм се подписвала под това.

 

*

След като Леон си тръгна, тишината в апартамента стана почти осезаема. Полина вървеше от стая в стая, сякаш се опитваше наново да опознае пространството, което доскоро споделяше със съпруга си.

Столът, който той беше съборил, остана на пода — не защото тя не можеше да го вдигне, а защото не искаше да пипа последната следа от скандала им.

 

На следващия ден Леон не писа.

Не се обади.

Не попита как е тя.

 

И именно това отсъствие на дори най-дребен опит за обяснение я нарани най-много.

 

На третия ден той все пак се появи. Съобщението дойде късно вечерта:

 

„Полина, трябва да поговорим. Ще дойда утре.“

 

Тя дълго гледа текста. Нямаше извинения, нямаше обяснения — само желание за среща.

Но тя се съгласи. Нека каже в очите.

 

Сутринта Полина подреди кухнята, върза косата си, сложи лек грим. Не за него — за себе си. Искаше да влезе в разговора силна.

 

Леон дойде почти точно по обяд.

Изглеждаше по-стар. Изтощен. С тъмни кръгове под очите.

 

— Здрасти — каза той неуверено.

 

— Здравей. Влез.

 

Той седна на същия стол, където се караха преди няколко дни. Този път столът не помръдна — само Леон изглеждаше така, сякаш самият той ще се срине.

 

— Полина… — прокара ръка по лицето си. — Аз… мислех, че ще ме разбереш. Наистина исках най-доброто. За мама. За нас.

 

— За нас? — тихо, но твърдо попита тя. — Или за това мама да е доволна, а аз да мълча?

 

Той стисна устни.

 

— Знаеш, че е сама… Аз съм единственото ѝ дете… Тя винаги е правила всичко за мен…

 

— А сега ти искаш да правиш всичко за нея. — Полина наклони глава. — Само че за чия сметка?

*

Леон не отговори.

 

— Знаеш ли — продължи тя по-тихо — не самият кредит ме нарани. А това, че го направи зад гърба ми. Че реши вместо мен. Че обсъждаше парите ми с майка си, сякаш аз не съществувам.

 

— Мислех, че сме семейство…

 

— Семейство е, когато и двамата знаят какво става. Не когато един решава, а другият плаща.

 

Леон тежко въздъхна.

 

— Полина, искам… да се върна.

 

Тя почувства как вътре в нея нещо трепна. Не от радост — от осъзнаване.

От какво има нужда той? От надежда? От удобство? Или просто от място, където някой да се грижи за него?

 

— И как си представяш нашето бъдеще? — попита тя спокойно. — Какво следва? Аз плащам твоите дългове? Купуваш кола на майка си, утре — вила? После какво?

 

— Не! — оживи се той. — Ще оправя всичко. Ще отменя кредита.

 

— Каза, че не можеш. Всичко е подписано.

 

— Ще говоря с банката. Ще намеря начин. Ще го поема сам.

 

Полина го гледаше дълго.

Той беше искрен — но в думите му липсваше най-важното: разбиране на това, което е направил.

 

Леон искаше да поправи последствията, но не и причината.

 

— Леон… — каза тя тихо. — Не мога да продължа връзка, в която не ме чуват.

 

Той рязко вдигна глава:

 

— Значи… това е краят?

 

Полина направи крачка към прозореца. Навън пролетният вятър леко разклащаше голите клони на дърветата — също толкова оголени, колкото бяха и чувствата ѝ през последните дни.

*

— Да, Леон — произнесе тя. — Това е краят.

 

Той стоя няколко секунди неподвижно. После се изправи.

 

— Ще дойда да си взема нещата по-късно.

 

— Добре.

 

На прага се обърна.

 

— Полина… наистина те обичах.

 

— Знам — отвърна тя спокойно. — Но понякога любовта не е достатъчна, ако няма уважение.

 

Той кимна като човек, чул присъдата си, и излезе.

 

Вратата се затвори тихо. Без трясък. Сякаш се страхуваше да не я нарани с още един звук.

 

Полина остана сама.

 

Но за първи път отдавна не я беше страх.

 

Тя си направи чай, седна на масата, погледна банковите разписки — вече без болка, а с ясно разбиране.

*

Нейният живот — нейните решения.

Нейните пари — нейният труд.

Нейните граници — нейно право.

 

И сега тя знаеше точно какво никога повече няма да позволи на никого.