Знаех, че този ден рано или късно ще дойде, но въпреки това не бях готова да чуя думите, които произнесох всъщност:
„Прислугата не вечеря със семейството на господарите!“
Пет години. Пет дълги години търпях Елеонора Гелдман и нейните отровни забележки. Пет години слушах как при всеки удобен случай ми напомня, че била „приела“ мен в семейството, сякаш ми е оказала невероятна милост.
Може би наистина така беше? Когато се запознах с Лукас, работех като продавачка в малък магазин за дамски дрехи в търговски център. Обикновено момиче от работническо семейство — без висше образование, без връзки, без амбицията да покорявам света. А той — син на директорка на престижна гимназия, софтуерен инженер с диплома от технически университет.
От самото начало Елеонора ми даде да разбера, че не отговарям на нейните стандарти. Първо бяха прикрити намеци.
„О, умееш ли да готвиш борш? Не? А как мислиш да храниш съпруга си?“
Или: „Лукас е свикнал с определено ниво на живот, надявам се да го разбираш…“

*

Аз разбирах. И се стараех. Научих се да готвя по нейните рецепти, макар че майка ми готвеше не по-зле. Купих книги за етикет и учех как се сервира правилно масата. Записах се на курс по английски — защото тя често вмъкваше английски думи, за да подчертае своята „култура“.
След сватбата всичко само се влоши. Живеехме в нейната тристайна — според Лукасовите думи, за да спестяваме за собствен дом. Но всеки ден се чувствах като гостенка. И не особено желана.
Елеонора имаше мнение за всичко: как оправям леглото, как подреждам чашите, как чистя.
„Mirella, мила, не си ли мислила да запишеш висше образование? В наше време е просто неприлично да си без диплома. Особено ако искаш да бъдеш достойна съпруга за моя син.“
Аз кимах. Усмихвах се. Мълчах. А после постъпих в университет задочно — между работа, учене и домакинство. Мислех, че това ще я успокои. Не се случи. Сега вече критикуваше избора ми на специалност, успехите ми, дори начина, по който си водех бележките.
Когато се роди Катерина, нашата първа дъщеря, наивно вярвах, че майчинството ще промени отношението ѝ. Дала й бях внучка! Но вместо благодарност получих нова доза критика.
Когато се роди нашият син, Маркус, наивно вярвах, че Елеонора Гелдман най-сетне ще престане да ме вижда като прислуга. Но, изглежда, появата на второто дете просто ѝ даде нови възможности за критика.

*

— Mirella, пак ли го нахрани с купешко пюре? — гласът ѝ звънтеше като стъкло. — Казах ти: само прясно! Или искаш внукът ми да има имунитет като оранжерийно растение?

Тя измъкваше бурканчето от ръцете ми като някакъв професор по медицина, а аз стоях, притискайки сина си към гърдите, и се чувствах като ученичка, наказана в ъгъла.

Но кулминацията настъпи онази вечер, когато престанах да бъда „част от семейството“ в нейните очи.

Всички седяхме на вечеря. Голямата маса, бялата покривка, сребърните прибори — като сцена от сериал за буржоазно семейство. Само че идеалност нямаше.

Поставих на масата горещото: печена риба по нейна собствена рецепта. Салата, хляб, сок за децата.

Седнахме. Мълчахме. Твърде много.

И тогава Елеонора вдигна поглед и произнесе, гледайки право в мен:

*

— А ти защо сядаш? Прислугата не вечеря със семейството на господарите.

Тези думи прорязаха въздуха като нож. Не защото за първи път ме унижаваше, а защото това го каза бабата на моите деца.

Изправих се. Ръцете ми трепереха, но гласът беше кристално спокоен.

— Тогава прислугата ще си тръгне. За да не ви разваля апетита.

Лукас подскочи, огледът му се замъгли от паника:

— Mirella, какво… накъде? Децата…

Взех Катя за ръка. В другата — Маркус.

— Децата идват с мен. Няма да ги уча, че майка им е прислуга.

Елеонора издаде нещо като обиден смях:

— Типично! Бягаш, защото не умееш да понасяш критика!

Аз я погледнах спокойно.

— Не бягам. Пораствам. И си тръгвам.

Събрах документи, дрехи, детски неща — за минута. Ментално бях опакована от години.

Лукас стоеше, вцепенен, опитвайки се да разбере коя жена стои пред него.

В коридора чух как Елеонора казва:

*

— Честито, Лукас. Казах ти, че от нея няма да стане съпруга. Сега ти оправяй всичко.

Не се обърнах.

Вратата се затвори като поставен подпис.

В асансьора Катя попита:

— Мамо, повече няма да живеем с баба?

Прегърнах я.

— Не, скъпа. Отсега нататък ще живеем там, където ни обичат и уважават.

Дверите се затвориха.

И за първи път от години почувствах свобода.