Пристигнала четиридесет минути по-рано на гости при свекървата, снаха стана свидетелка на разговор, след който реши да се разведе със съпруга си.

Лаура паркира колата пред входа и погледна часовника. По дяволите, беше дошла почти час по-рано. Розалия Мишел не понасяше, когато някой идваше в неподходящо време. Особено тя — Лаура, чуждата.

 

— И сега какво? — промърмори Лаура, изключвайки двигателя.

 

Можеше да почака в колата, но съседите със сигурност щяха да я видят и да съобщят на свекървата. Да се разходи? С тези обувки нямаше да стигне далеч. Значи — нагоре и надежда, че няма да има скандал.

 

Тя се качи на четвъртия етаж и спря пред вратата. Отвътре се чуваха гласове. Марк вече беше дошъл? Странно — беше обещал да пристигне по-късно.

 

— …уморих се от всичко това! — долетя раздразненият глас на съпруга.

 

Лаура замръзна. В гърдите ѝ се разля студ.

 

— Марк, синко, аз виждам колко ти е тежко — меко, почти ласкаво каза Розалия Мишел. — Ти заслужаваш щастие.

 

— Мамо, пак започваш…

 

— Какво толкова? Нима не е вярно? Погледни се — уморен, угаснал, сякаш животът е изцеден от теб. Нормално ли е това?

 

Лаура затаи дъх. Сърцето ѝ блъскаше така, сякаш можеха да го чуят.

*

— Спомни си какъв беше с Ема Мартен. Тя, между другото, още е сама. Все за теб пита.

 

— Мамо…

 

— Какво „мамо“? С нея беше жив, усмихваше се. А сега? Прибираш се у дома като на работа.

 

Лаура се притисна до стената. Всяка дума отекваше с болка.

 

— Тя е добра — тихо каза Марк.

 

— Добра! — изсумтя свекървата. — Много са добрите, но трябва да живееш с този, с когото ти е леко. Марк, ти си още млад, симпатичен. Защо да пилееш живота си?

 

— Ние сме женени…

 

— И какво? Хората се развеждат, нищо страшно! После създават нови семейства. Ще имаш деца — ще има радост.

 

— Имахме планове…

 

— Какви планове? — гласът на Розалия Мишел стана по-твърд. — Тя те дърпа надолу, синко. Усещам го.

 

Лаура се вкопчи в перилата. Коленете ѝ трепереха.

 

— Може би си права — тихо каза Марк. — Понякога си мисля: ако тогава не се бях оженил… всичко щеше да е различно.

 

— Разбира се, че различно! — оживи се Розалия Мишел. — Щеше да си свободен, лек, щастлив.

 

— Тя не е виновна…

 

— А кой е виновен? Аз виждам — ти си нещастен. Идваш уморен, без усмивка.

 

— Просто е трудно. Работа, дом, постоянни разговори за бъдещето. Понякога ми се иска просто да оставя всичко и да си тръгна.

 

— Тогава си тръгни! — разпалено каза свекървата. — Животът е един, синко. Нима ще се мъчиш до старини?

 

— А ако греша?

*

— Може да се сгреши, но по-лошо е да не опиташ. Погледни господин Пиер от третия етаж: разведе се и сега е доволен.

 

— Не знам…

 

— А аз знам! — уверено отговори тя. — Обади се на Ема. Просто поговорете.

 

— Може би наистина си струва — каза Марк след пауза.

 

Това беше достатъчно. Лаура се обърна и тръгна към асансьора. Пръстите ѝ трепереха, когато натисна бутона.

 

Долу тя седна в колата. Дълго не можеше да запали двигателя. Просто седеше и гледаше в празното.

 

„Ще поплаче и ще забрави…“ — ехтеше в главата ѝ. Не. Такова нещо не се забравя.

 

Тя запали и потегли към дома. По пътя спря в магазин. Купи бутилка — хубава, скъпа. Щом празникът не се състоя.

 

У дома събу обувките, наля си. Изпи. После още една. Вътре стана тихо.

 

Марк се прибра около единадесет — бодър, в добро настроение.

 

— Лаур, къде беше? Чакахме те!

 

— Размислих — спокойно отговори тя. — Главоболие.

*

— Трябваше да се обадиш. Мама се притесни.

 

— Така ли? — усмихна се иронично Лаура.

 

Марк се напрегна.

 

— Пила ли си?

 

— Пих. Настроението беше подходящо. Сядай, да поговорим.

 

Той седна на дивана, без да разбира накъде отива всичко.

 

— За какво?

 

— За щастието. За бъдещето.

 

— Лаур, да не е по-късно? Уморен съм.

 

— Сега — твърдо каза тя. — Разкажи ми за Ема Мартен.

 

Марк пребледня.

 

— Коя Ема?

 

— Тази. Която още е сама и се интересува от теб.

 

— Откъде ти…

*

— Няма значение. Разкажи.

 

— Лаур, това беше отдавна. Ние просто бяхме приятели.

 

— Приятели? — спокойно повтори тя. — А аз мислех, че сте се срещали. И сте ходили на театър. И сте се разбирали от половин дума.

 

Марк се изправи.

 

— Ти подслушваше?..

*

Лаура не отговори веднага. Тя бавно постави чашката на масата, внимателно, сякаш се страхуваше да не счупи не стъклото, а себе си.

 

— Да — каза накрая. — Стоях пред вратата и слушах как решавате, че животът ми е грешка.

 

Марк направи крачка назад и се отпусна в креслото.

 

— Лаур… не е така. Ти всичко разбра погрешно.

 

— Наистина ли? — тя вдигна очи към него. В тях нямаше сълзи и това плашеше повече от вик. — Тогава ми обясни правилно. Обясни как „просто да поговориш“ с жена, с която „си бил жив“, се вписва в нашия брак.

 

Той мълчеше. Прекалено дълго.

 

— Виждаш ли — тихо каза Лаура. — Дори сега не избираш мен. Избираш паузата.

 

— Просто съм объркан — издиша Марк. — Натиск, майка ми, работа… Ти винаги искаш всичко наведнъж: планове, разговори, решения.

 

— А ти винаги искаш някой друг да решава вместо теб — рязко отвърна тя. — Първо майка ти. Сега, може би, Ема.

 

Той трепна.

 

— Не смей…

 

— Смея — прекъсна го Лаура. — Защото ми омръзна да съм фон. Не те дърпам надолу, Марк. Ти просто се страхуваш да вървиш напред.

 

Настъпи тишина. Онази гъста тишина, в която обикновено се разпадат семейства.

 

— Не ѝ се обадих — най-накрая каза той.

 

— Засега — кимна Лаура. — Но ще ѝ се обадиш. И знаеш ли какво? Дори няма да те спирам.

 

Тя стана, отиде в спалнята и се върна с папка. Постави я на масата.

 

— Какво е това? — напрегна се Марк.

 

— Документи. Подготвих се. Копия, заявление. Не искам скандали, делби и унижения. Искам да изляза от този брак с достойнство.

 

— Сериозно ли говориш? — гласът му се пречупи. — Заради един разговор?

 

— Не — поклати глава Лаура. — Заради избора. Ти го направи днес. Просто още не си готов да го признаеш.

 

Той скочи.

*

— А ако кажа, че искам да остана?

 

Тя го погледна внимателно, сякаш за последен път.

 

— Тогава го кажи не на мен. Кажи го на себе си. И без майка си зад гърба.

 

Марк отвори уста — и я затвори. Отговор нямаше.

 

— Ще пренощувам у приятелка — каза Лаура, вземайки чантата. — Утре ще мина за останалото.

 

— Лаур…

 

— Пази се, Марк. И бъди щастлив. Истински. Не по нечии подсказки.

 

Вратата се затвори тихо.

 

Месец по-късно Лаура подписваше последните документи в малък кабинет. Ръката ѝ не трепереше. На излизане тя пое дълбоко студения въздух и изведнъж усети — за първи път от дълго време — лекота.

 

Телефонът вибрира. Съобщение от Марк:

„Разбрах много неща. Прости ми.“

*

Тя прочете, едва забележимо се усмихна и изтри съобщението, без да отговаря.

 

Животът не беше свършил. Той тъкмо започваше.