— Продавам апартамента и се местя да живея при вас — заяви свекървата, и аз разбрах, че животът ми се превръща в кошмар.

 

— Продавам апартамента на баба ти и се местя при вас! — заяви Мариана Лоран, едва прекрачвайки прага.

 

Клара застина с чаша кафе в ръка, не вярвайки на ушите си. Свекървата стоеше на вратата на малкия им двустаен апартамент с победоносен вид, сякаш току-що бе обявила печалба от лотарията.

 

— Какво? — успя да изрече само Клара.

*

— Оглуша ли? — раздразнено попита Мариана Лоран, влизайки и настанявайки се на дивана. — Местя се да живея при вас! Продавам апартамента, парите ще отидат за разширяване! Та нали така или иначе смятахте да сменяте жилището!

 

Клара почувства как земята се изплъзва под краката ѝ. Тя и Марко наистина спестяваха за първоначална вноска за тристаен апартамент, но това бяха техните планове, техните мечти. И със сигурност не включваха съвместен живот със свекървата.

 

— Мариана, ние не сме го обсъждали… — започна Клара, но властен жест я прекъсна.

 

— Какво има за обсъждане? Аз съм сама, вие сте млади, имате нужда от помощ! Ще гледам внуците, когато се появят! Марко ще е доволен!

 

Внуци… Клара неволно сложи ръка на корема си. Тя едва вчера беше разбрала, че е бременна, и смяташе вечерта да каже на Марко. Това трябваше да бъде техният момент. А сега…

 

— Марко е на работа — каза Клара, опитвайки се да спечели време. — Нека го изчакаме и да обсъдим всичко заедно.

 

— Да обсъдим? — присви очи Мариана Лоран. — Няма какво да се обсъжда! Аз съм майка му, той няма да е против! А твоето мнение… — тя махна пренебрежително с ръка.

 

Клара стисна зъби. Четири години брак, а свекървата все още я възприемаше като временно неудобство в живота на обожавания си син.

 

— Моето мнение също е важно — твърдо каза тя. — Това е нашият с Марко дом, нашето семейство.

 

— Семейство? — Мариана се изсмя кратко. — Мило момиче, семейството сме аз и Марко. А ти… ти засега си просто негова съпруга. Ще видим докога.

 

Тези думи удариха като плесница. Клара усети как гняв се надига в нея, но се принуди да запази спокойствие.

 

— Ще отида в кухнята — каза тя, ставайки. — Ще пиете ли чай?

 

— Кафе! — заповяда Мариана. — И по-силно! И нещо към кафето! Имате ли бисквити?

 

Клара кимна мълчаливо и излезе. Ръцете ѝ трепереха, докато наливаше вода в джезвето. Наистина ли това се случва? Наистина ли свекървата ще се нанесе при тях?

 

Телефонът вибрира. Съобщение от Марко:

„Ще се забавя на съвещание. Не ме чакай с вечерята. Обичам те!“

 

Клара прехапа устна. Значи разговорът се отлага.

*

Когато се върна с кафето, Мариана вече размествала — преместила вазата, оправяла пердетата, оглеждала рафтовете с книги.

— Какъв безпорядък! — заяви тя. — Като се нанеса, ще въведа ред! И тези книги ще изхвърлим, само прах събират!

 

— Това са книги по моята специалност — възрази Клара.

 

— Голямо чудо! — изсумтя Мариана. — Та ти така или иначе скоро ще спреш да работиш! С детето ще седиш!

 

Клара застина.

 

— За какво говорите?

 

— Не се прави! — самодоволно се усмихна свекървата. — Вчера бях в поликлиниката, твоят лекар ми каза всичко. Отдавна се познаваме!

 

Клара усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ.

 

— Тя нямаше право…

 

— Стига! Аз съм бъдеща баба, имам право да знам! И се надявам да е момче! На Марко му трябва наследник!

 

— А ако е момиче? — тихо попита Клара.

 

— Е, първото може да е момиче — великодушно каза Мариана. — Но второто задължително ще е момче! И ще го кръстим Марко!

 

Клара мълчеше. Всичко вече беше решено вместо нея.

 

— И работа, разбира се, ще напуснеш — продължи свекървата. — Няма да мъкнеш детето по бавачки! Аз Марко до три години вкъщи гледах, и ти така ще правиш!

 

— Имам договори, ангажименти… — опита се да възрази Клара.

 

— Сега имаш ангажименти към семейството! — отсече Мариана. — Всичко е решено! Утре отивам при брокер, пускам апартамента за продажба! А засега ще живея у вас! Вещите ще донеса вдругиден!

 

— Но… — Клара опита да възрази, ала Мариана вече ставаше.

 

— Никакви „но“! Кажи на Марко вдругиден да организира кола! И ми освободете стая! Малката — за вас ще стигне!

 

Тя си тръгна, оставяйки Клара в пълно объркване.

 

Когато вратата се затвори, Клара се свлече на дивана и закри лицето си с ръце.

Какво да прави? Как да каже на Марко? Ще я подкрепи ли — или отново ще застане на страната на майка си?

Клара седя така още няколко минути, докато дишането ѝ се успокои. После се изправи, изтри лицето си с длани и бавно огледа апартамента — своята кухня, своя диван, рафтовете с книги, които вече мислено бяха „изхвърлени“. Вътре вече нямаше паника. Само хладно и ясно осъзнаване: ако сега замълчи, по-нататък просто ще я заличат.

*

Марко се прибра късно. Уморен, с онази отпусната усмивка на човек, който не подозира, че вкъщи го чака съвсем различна вечер.

 

— Здрасти — каза той, събувайки якето. — Някак си тиха си. Всичко наред ли е?

 

Клара го погледна дълго и внимателно.

 

— Не. Не е наред. Майка ти беше тук днес.

 

Той се напрегна веднага.

 

— Да? И… какво искаше?

 

— Каза, че продава апартамента и се мести да живее при нас. Завинаги.

 

Марко застина с ключовете в ръка.

 

— Мести се?.. Чакай, тя нали говореше нещо за разширяване…

 

— Тя вече всичко е решила — спокойно го прекъсна Клара. — Разпредели стаите. Отмени работата ми. Планира децата. И между другото — ме поздрави за бременността.

 

Марко пребледня.

 

— Откъде знае?

 

— От моя лекар — също толкова спокойно отговори Клара. — Съседка. Стара позната.

 

В стаята се спусна тежка тишина.

 

— Това… това не е нормално — изрече той.

— „Не е нормално“ е меко казано — Клара се изправи. — Марко, искам сега да ме чуеш. Бременна съм. Уморена съм. И няма да живея под един покрив с майка ти.

 

— Но тя е сама… — започна той по навик.

 

— А аз сама ли съм? — Клара повиши глас за първи път тази вечер. — Или съм просто приложение към теб? Временно?

 

Той сведе очи.

 

— Не искам скандали — тихо каза той.

*

— А аз не искам съсипан живот — отвърна тя твърдо. — Затова нека веднага да е ясно. Ако майка ти се нанася тук — аз си тръгвам. Не при родителите си, не „временно“. Завинаги.

 

Марко рязко вдигна глава.

 

— Това е ултиматум?

 

— Не — поклати глава Клара. — Това е граница. За първи път.

 

Той крачеше из стаята, стискайки и разпускайки юмруци.

 

— Ще говоря с нея — каза накрая. — Тя просто… прекали.

 

— Не „прекали“ — тихо отвърна Клара. — Така живее. А ти винаги ѝ позволяваш.

 

На следващия ден Мариана Лоран сама се обади.

 

— Е, какво каза Марко? — бодро започна тя. — Аз вече гледах обяви, ще почна да си събирам багажа.

 

Клара взе телефона.

 

— Мариана, това няма да се случи.

 

— Как така няма да се случи?! — гласът ѝ веднага стана остър.

— Вие няма да се местите при нас. И повече няма да обсъждате моята бременност, моята работа и моя живот.

 

— Ти коя си, че да ми заповядваш?! — избухна свекървата. — Аз съм майка!

 

— А аз съм съпруга на вашия син и майка на бъдещото му дете — спокойно отговори Клара. — И в нашия дом ще влезете само през съд. А по-добре — никога.

 

— Ще кажа всичко на Марко! — задъхано извика Мариана.

 

— Той вече знае — каза Клара и затвори.

 

Вечерта Марко мълчаливо се приближи до нея и я прегърна. Несигурно, внимателно, сякаш се страхуваше да не изчезне.

 

— Казах ѝ, че няма да се мести — глухо произнесе той. — Тя… не ми говори.

 

— Това е нейният избор — отвърна Клара. — Както и твоят беше.

 

Той кимна. Бавно.

 

Мина месец. После втори. Мариана Лоран се обаждаше рядко, сухо, без заповеди. Апартаментът така и не беше продаден. А Клара една вечер седеше в кухнята, пиеше чай и изведнъж се улови, че ѝ е спокойно.

*

Не идеално. Не лесно.

Но спокойно.

 

И тя знаеше — този кошмар вече е останал зад затворената врата.