— Събирай си нещата и се изнасяй! — изиска свекървата, забравяйки, че именно апартаментът на снаха ѝ издържа цялото им семейство.

 

— Осъзнаваш ли изобщо, че ти ми съсипа живота? — гласът на Клара пресекна в хрип, въпреки че цял ден беше репетирала спокоен тон.

 

— Скъпа, не започвай пак, — Мартин стоеше насред кухнята, държейки чашата като щит. — Просто решихме въпроса по човешки.

*

— По човешки? — Клара се разсмя така рязко, че дори котката изхвърча от кухнята. — Когато майка ти разполага с моя апартамент като със склад за приятелките си? Когато пуска телевизора така, че съседите мислят, че сме отворили караоке бар?

 

Мадлен се появи на вратата на кухнята сякаш по команда.

 

— Ох, пак тези претенции, — въздъхна тя, оправяйки очилата си. — Аз съм възрастен човек, трябва ми по-силно. Ако уважаваше възрастта, щеше…

 

— Уважавах, — прекъсна я Клара. — Докато и двамата не решихте, че съм безплатна прислужница.

 

Тя усети как пръстите ѝ отново започват да треперят — вече нямаше как да го скрие. Всичко, което се беше трупало почти две години, в тази студена мартенска вечер излезе навън като изгнил шев, който повече не държи плата.

 

Клара разбра: ако сега не заговори — ще изгуби себе си окончателно.

 

Мартин шумно издиша и седна на табуретката.

 

— Клара, защо пак правиш от мухата слон? Мама просто искаше да помогне.

 

— Да помогне? — прошепна тя. — Когато размести вещите ни, изхвърли книгите ми, защото „събирали прах“, и окачи тези проклети тъмни завеси в спалнята?

 

Мадлен изсумтя.

 

— Книгите ти наистина изглеждаха неприлично. Стари, изтъркани — на кого са му нужни? А завесите ги купих с мои пари, между другото. Исках най-доброто. Уют, солидност…

 

— Солидност? — Клара пристъпи към нея. — Това е спалня, не стая за сбогуване.

*

Мартин застана между тях.

 

— Стига! Утре съм на смяна от седем сутринта. Нека говорим нормално.

 

Но нормално не им се получаваше вече повече от година и половина.

 

Сутринта започна със звука на швабра, стържеща по пода. Мадлен беше започнала да мие още преди седем, защото „който става рано, домът му е чист“. Клара затвори очи, отказвайки да избира между яростта и безсилието.

 

— Мамо, може ли по-тихо? — чу се съненият глас на Мартин. — Дай на хората да поспят.

 

— А на мен кой ще ми даде? — обиди се свекървата. — Аз всичко сама — и вкъщи, и в кухнята…

 

Клара реши да не става. Нека съпругът ѝ чуе със собствените си уши как се живее с неговата „бедна, нещастна майка“. Но Мартин само промърмори нещо примирително и отиде в банята.

 

След половин час Клара влезе в кухнята и видя: на масата бяха подредени три чинии с овесена каша. До тях — бележка с едър, уверен почерк:

„За теб — по-малко, снощи преяде, стига толкова.“

 

Тя скъса листчето на две и го хвърли в коша. Но гневът не си тръгна — напротив, стана по-плътен, по-тежък.

 

Клара за първи път от дълго време осъзна ясно: в собствения си дом тя просто не съществува.

*

Мартин отиде на работа, Мадлен излезе „по задачи“, и тишината легна над апартамента като лекарство. Клара сложи чайника, но ръцете ѝ трепереха толкова, че капакът звънтеше.

 

Тя седна до прозореца и гледаше сивия мартенски двор — мокър сняг под краката на минувачите, редки коли, автобусна спирка с мъждива лампа. Някога беше обичала този двор. Сега ѝ изглеждаше чужд.

 

От антрето се чу звукът на завъртащ се ключ. Клара вдигна глава. Някой влезе в апартамента.

 

— Ти вкъщи ли си? — прозвуча гласът на Мартин.

 

Клара излезе в коридора. Съпругът стоеше до майка си — в ръцете му два пакета, в нейните три. Все едно се бяха върнали от експедиция.

 

— Нали беше на смяна? — учуди се Клара.

 

— Къса е днес, — измърмори Мартин. — Минахме през пазара, месото беше евтино.

 

Мадлен остави торбите на пода.

 

— Мартин, сложи тенджерата, ще готвим яхния. И, Клара, не се обиждай, но вчера пак си пресолила всичко — едва го изядох. Мъжете не бива да се хранят солено, вдига им се кръвното.

 

Клара сякаш беше ударена от ток.

 

— Мадлен, можете ли поне веднъж да замълчите?

 

— А защо трябва да мълча? — тя вирна брадичка. — Това е моят син. Единствен. И искам да се храни нормално, а не това… както ти готвиш.

*

Мартин погледна Клара като дете, което прави капризи в неподходящ момент.

 

— Хайде де, защо пак започваш? Кухнята на мама е по-добра — това е факт.

 

— Факт? — Клара мина покрай тях към стаята. — Тогава прекрасно. Нека майка ти готви, чисти и разполага. Както винаги.

 

Вратата се трясна.

 

Вечерта се обади Софи.

 

— Изчезна, — каза тя веднага. — Пак ли е ад вкъщи?

 

Клара дълго мълча, опитвайки се да намери думи, но излезе само:

 

— Той… те… вече не разбирам къде живея. Все едно всичко наоколо е техният живот, а аз… сянка.

 

Софи въздъхна.

 

— Клара, трябва да говориш с него. Истински. Не да се оплакваш, а да сложиш точка. Или две. Но задължително точка.

 

— Страх ме е, че няма да я види.

 

— Тогава я сложи така, че да я види.

 

Клара затвори очи. Разбираше: разговорът назрява. Този, след който вече нищо няма да е както преди.

 

На следващия ден тя си тръгна по-рано от работа — разбра се с началничката, която отдавна я гледаше с тревога.

 

Вкъщи беше тихо. Тя сложи чайника, свали якето си, но изведнъж чу тихо почукване. Вратата на стаята на Мадлен беше леко открехната. Светлината беше включена.

*

Клара пристъпи по-близо… и замръзна. Мадлен седеше на леглото и говореше по телефона.

 

— …разбира се, на двадесет и пети всичко е както обикновено. Да, апартаментът е отдаден, наемателите са спокойни. Парите преведоха навреме… Не, не се тревожете, аз живея при сина си, имат много място… Да, същата цена — четиридесет. Всичко е стабилно, защо да го променяме?

 

На Клара ѝ омекнаха краката.

 

Тя разбра: никакъв ремонт никога не е имало. Просто са я излъгали. Спокойно. Цинично. Пресметнато.

 

Стоеше в коридора и слушаше как Мадлен продължава:

 

— А снаха ми… тя нищо не разбира. Доверчива е. А и Мартин поговори с нея, да не се меси.

 

Клара направи крачка назад. После още една. Не усещаше краката си. Светът се размиваше.

 

И само едно решение се оформи в главата ѝ, ясно като пътен знак: днес. Сега. Край.

*

Тя се обърна и отиде в кухнята. Мартин трябваше да се прибере след час. Това беше достатъчно време — да събере всички думи, които трябваше да каже.

 

Клара седна на масата, сплете пръсти. Мартенската светлина падаше върху лицето ѝ през чистото стъкло. Вътре се надигаше не страх — не. Нещо друго. Твърдо. Студено. Решително.