— Сериозно ли го казваш? — Рейчъл остави гребена, в който току-що вплиташе перли, и бавно се обърна към съпруга си. Гласът ѝ беше тих, но в него вибрираше стомана. — Да продам апартамента, за да изплатя дълга на майка ти?

— Ами… какво друго да направим? — Оливър стоеше до прозореца, блед като стената. Погледът му се плъзгаше по пердето, по перваза — навсякъде, само да не срещне очите ѝ. — Банката ще започне процедура. Ще я изгонят от къщата!

— А мен… кой ще ме спаси? — Рейчъл се изправи. Беше облечена в домашен халат — онзи, с който шиеше украшения за булки; платът с дребни маргаритки вече бе изтрит на лактите. В него тя се чувстваше като в броня. — Цял живот съм спасявала себе си сама, Оливър. Без ничии апартаменти.

Той въздъхна. Мълчеше. А в това мълчание имаше онова мъжко безсилие, което жените усещат по инстинкт.

От кухнята се чуваше тишина. На котлона кипяха макарони, ароматът на запържен лук се смесваше с въздуха, сякаш сцената имаше нужда от домашна декорация — спокойна, но с пукнатина.

— Не разбираш, — каза най-накрая Оливър. — Това е майка ми. Тя е отчаяна.

— Майка ти е възрастен човек, — отряза Рейчъл сухо. — И отдавна трябваше да разбере, че отчаянието не е отстъпка от отговорност.

— Ти си безчувствена, — издиша той.

Рейчъл се усмихна криво:
— А ти си наивен.

*

Преди пет години тя би замълчала. Тогава, когато тепърва започваше, когато перлите се търкаляха по масата, а лакът залепваше за пръстите ѝ като напомняне за нейната упоритост. Но сега имаше апартамент — малък, но неин. Собствен доход. Собствено име, което не промени след брака — „за всеки случай“. И ето, че „случаят“ бе настъпил.

Перличките, разсипани по масата, блестяха като миниатюрни луни. Рейчъл ги събра в шепа и ги изсипа обратно в бурканчето. Сякаш прибираше търпението си обратно в съда.

— Не казвам, че няма да помогна, — произнесе тя малко по-меко. — Но не с апартамента.

— А с какво? — попита Оливър с надежда.

Тя въздъхна:

— Със съвети.

Той се изсмя безрадостно:

— Майка ми достатъчно съвети е слушала. Сега дава къщата под залог.

— Е, нека сега послуша и как се живее без нея.

2

Лукас замълча. Тишината между тях натежа като мокро одеяло. Зад вратата на кухнята водата продължаваше да клокочи, макароните се преваряваха, но никой не мислеше за вечеря.

— Значи… това е? — прошепна той, сякаш се страхуваше да чуе собствения си глас.

— Това е, — потвърди Елиза спокойно, без омраза, но и без колебание. — Аз няма да продавам дома си, за да покривам грешките на възрастен човек, който от години живее над възможностите си.

— Тя е майка ми! — избухна Лукас. — Как можеш да говориш така?

— А ти си мой съпруг. Или поне така мислех. — Елиза взе от стола първата купчина негови дрехи. — Но съпруг, който смята, че може да разполага с чужд дом, не е партньор. Това е паразит.

Лукас пребледня.

*

— Не съм искал… не това имам предвид…

— Но точно това правиш. — Тя затвори куфара, без да трепне. — Мислеше, че ще кажа „да“, защото се страхувах да остана сама. Поздравления — вече не се страхувам.

Той се хвана за рамката на вратата, сякаш търсеше опора:

— Елиза… моля те… ще намерим решение.

— Ще намериш, — поправи го тя тихо. — Ти и майка ти. Без мен.

Тя му подаде куфара. Той не го взе.

— Къде да отида? — прошепна той.

Елиза вдигна рамене.

*

— При нея. При тази, заради която си готов да оставиш жена си без дом.

Сълзите, които той толкова старателно задържаше, блеснаха в очите му.

Елиза отвори входната врата.

— Излез, Лукас. И когато двамата изплувате от дълговете, които сами сте си направили, може би ще разбереш какво значи думата „отговорност“.

Той направи крачка, после още една. Взе куфара. Погледна я за последно.

— Обичам те…

— Не достатъчно, — отвърна тя и затвори вратата.

Тишината в апартамента най-сетне стана истинска. И за първи път от години Елиза почувства, че диша.