— Пак е дошла твоята безплодна крава! — чу Марина силния глас на свекърва си още от прага, когато тя и Адриан едва бяха прекрачили прага на родителския дом.

 

Думите на Хелена прозвучаха от кухнята достатъчно силно, че Марина да ги чуе ясно. Тя застина, усещайки как кръвта бързо се качва в лицето ѝ. Адриан до нея се напрегна, но замълча, преструвайки се, че се занимава със заключването на вратата.

 

Три години. Три дълги години всяка неделя тя идваше тук и слушаше подобни „комплименти“. В началото намеците бяха по-фини — за внуци, които така и не идват, за биологичния часовник, за модерните кариеристки. После свекървата престана да се преструва и започна да изрича обидите направо.

 

— Мамо, пристигнахме! — извика Адриан, упорито игнорирайки току-що казаното.

 

Хелена излезе от кухнята, бършейки ръце в престилката. На лицето ѝ блестеше онази фалшива усмивка, която Марина вече мразеше от дъното на душата си.

 

— Адриан, миличък! — свекървата се хвърли да прегърне сина си, напълно игнорирайки снахата. — Колко се радвам да те видя! Съвсем си отслабнал, очевидно никой не те храни както трябва у вас.

 

Марина стисна челюсти. Вчера бе готвила три часа любимите му ястия, а тази сутрин беше изпекла ябълков пай. Но за Хелена това нямаше никакво значение.

*

— Здравейте, — поздрави сухо Марина.

 

Свекървата я огледа от глава до пети, а изражението ѝ ясно показваше, че нищо в Марина не ѝ харесва.

 

— И на теб здраве, — изсъска тя. — Пак си дошла с панталон. Жената трябва да носи рокля, колко пъти да ти казвам? Може би затова нямате дете — обличаш се като мъж.

 

Гневът на Марина кипна под кожата. Тя погледна Адриан, очаквайки поне някаква подкрепа, но той вече беше влязъл в хола при баща си, който гледаше футбол.

 

— Влизайте, какво стоите в коридора, — хвърли свекървата, обръщайки гръб. — Обядът почти е готов. Макар че не знам дали ти изобщо ще ядеш, Марина. Нали вечно си на диета — ту отслабваш, ту напълняваш. Не можеш да решиш.

 

Марина влезе мълчаливо в хола. Виктор, бащата на Адриан, кимна леко, без да откъсва поглед от телевизора. Той никога не се намесваше — предпочиташе да се прави, че нищо не се случва.

 

Марина едва бе успяла да седне на края на дивана, когато свекървата отново се появи на прага на хола.

 

— Марина, ела да помагаш в кухнята. Нямам осем ръце, — каза Хелен рязко, без дори да се опитва да смекчи тона си.

 

Едриан се направи, че не е чул. Точно както правеше вече три години.

 

Марина се изправи. Нямаше какво друго да направи — в къщата на фамилията Фишер спорът винаги беше безсмислен. Но вътре в нея нещо потрепна: усещане, сякаш тънка пружина, стискана години наред, най-накрая започва да се разгъва.

 

В кухнята миришеше на печено пиле, чесън и онзи типичен домашен аромат, който напомняше за всички скандали, случвали се тук, когато Марина още вярваше, че някога ще бъде приета. Хелен постави тенджера на котлона и, без да я поглежда, каза:

 

— Чудесно, че сте дошли. Помислих си… Може би е време да се прегледате някъде по-сериозно? В Германия, например. Там поне ще кажат честно какъв е проблемът. Няма да ви източват пари за безсмислени изследвания.

 

Марина почувства как в гърдите ѝ се надига познатата остра болка — тази, която бе научила да носи в тишина. Не искаше да говори за това. Особено не с Хелен. Особено не днес.

*

— Хелен, — започна тихо тя, — вече говорихме за…

 

— Ти говори, — прекъсна я свекървата. — А моят син всеки път се прибира разстроен. Кажи ми честно: разбираш ли изобщо, че нямаш право да лишаваш един мъж от възможността да бъде баща?

 

Марина стисна ръба на масата. За миг си помисли, че ще изгуби въздух.

 

— Не го лишавам аз, — прошепна тя. — Проблемите са и у двама ни. И ти го знаеш.

 

Хелен завъртя очи.

 

— Ах да, разбира се. „И у двама ви“. Колко удобно да обвиниш мъжа, когато…

 

Тя не успя да завърши — Марина рязко се обърна и излезе от кухнята. Просто излезе. Без крясъци. Без сълзи. Просто… си тръгна.

 

В хола Едриан още гледаше футбол, сякаш нищо не се бе случило. Сякаш жена му не получаваше всяка седмица удар след удар. Сякаш това не беше неговата майка, която превръщаше живота на Марина в изпитание.

 

Марина се приближи.

 

— Едриан, — каза тихо.

 

Той се обърна раздразнено, сякаш го прекъсваше в най-важния момент.

 

— Какво пак?

 

Марина усети как всичко вътре в нея се свива… и изведнъж — отпуска.

*

— Тръгваме си.

 

— Какво? — намръщи се той. — Къде?

 

— У дома. Сега.

 

Едриан хвърли бърз поглед към кухнята.

 

— Марина, не започвай. Мама просто се тревожи…

 

— Майка ти ме унижава, — гласът на Марина беше равен. — Не за първи път. И ти мълчиш. Всеки. Проклет. Път.

 

Едриан се изправи.

 

— Не драматизирай. Тя е възрастна жена, тя…

 

— Тя е възрастна жена, — прекъсна го Марина, — и тя е отговорна за думите си. А аз — за живота си.

 

Тя взе чантата си. Вътре в нея нещо щракна — като ключалка, която най-накрая се отключва.

 

От кухнята се чу раздразненият глас на Хелен:

 

— Марина! Къде тръгваш? Обядът е готов след пет минути!

 

Марина се обърна. Погледна свекърва си — спокойно, твърдо.

 

— Към място, където не ме обиждат.

 

Хелен пребледня.

*

— Едриан! Ще позволиш ли да се държи така?!

 

Марина вече беше стигнала до коридора, когато чу:

 

— Марина… почакай.

 

Тя спря. Едриан стоеше там — объркан, несигурен… но за пръв път — не безразличен.

 

— Ако си тръгнеш сега… — започна той.

 

— Няма да си тръгна „сега“, — прекъсна го Марина. — Ще си тръгна завинаги, ако нищо не се промени. Майка ти може да ме мрази колкото поиска — това е неин избор. Но ти… ти ѝ позволяваш да го прави. Това е твой избор.

 

Мълчание.

 

После Едриан пристъпи напред. Бавно. Сякаш правеше най-трудната стъпка в живота си.

 

— Хайде, Марина, — каза той. — Да си ходим.

 

Тя не можеше да повярва.

 

Той се обърна към родителите си:

 

— Мамо, тръгваме си. И следващата неделя няма да дойдем. Нито по-следващата. Докато не се научиш да уважаваш жена ми.

 

Хелен побеля като платно.

 

— Ти… ще застанеш срещу собствената си майка заради…

 

— За съпругата си, — повтори той. — Да.

 

Марина почувства как вътре в нея нещо се разтапя — меко, внимателно. Не всичко. Не веднага. Но някак… за пръв път от много време — истински.

 

Те излязоха навън. Мирисът на есенен въздух сякаш отми всичко тежко.

*

Марина пое дъх.

 

— Благодаря, — каза тя.

 

Едриан хвана ръката ѝ.

 

— Извинявай, че чак сега.

 

Марина се усмихна.

 

— Истински „късно“ е, когато вече нищо няма значение. А сега… можем да поправим всичко.

 

И за първи път от три години тя почувства, че върви не сама.