— Ще доведа любовницата си за Нова година — каза съпругът.

— Добре, тогава и аз имам едно условие — отвърна съпругата.

 

Нова година наближаваше — най-обичаният празник на Клер. Но този път нямаше никакво настроение. Около нея всички бяха потънали в предпразнична суета: избираха подаръци, обсъждаха новогодишното меню, купуваха дрехи, радваха се на приказната атмосфера. А на нея ѝ се искаше само едно — да се скрие от целия свят в някое тъмно ъгълче и да плаче.

 

Преди месец съпругът ѝ Мартен си беше тръгнал внезапно, изливайки върху Клер поток от обиди. Точно пред децата той устрои грозен скандал. Наричаше я, унижаваше я, казваше, че се е превърнала в непривлекателна жена, че вече не е интересна и отдавна е престанала да бъде загадка за него.

*

Клер беше толкова объркана тогава, че само мълчеше и плачеше. А седемгодишният ѝ син Лукас я галеше по ръката и ѝ повтаряше, че е най-добрата майка. Тригодишната Ема също се разстрои. Хвана играчната си лопатка, приближи се до баща си, удари го силно по крака и извика: „Ти си лош!“

 

Както се оказа по-късно, Мартен отдавна имал друга жена, а истината излезе наяве едва когато сам реши да признае. Как Клер не беше забелязала очевидното — оставаше загадка. Всичко говореше за това: постоянните командировки, отсъствията през уикендите, студенината и нежеланието да вижда в съпругата си онази единствена и желана жена, каквато тя беше след сватбата.

 

Клер подаде молба за развод и за подялба на имуществото. Тя отлично знаеше, че Мартен няма да се откаже от своя дял в полза на децата — не беше такъв човек. Затова се подготвяше за тежки съдебни битки.

 

Държеше се единствено заради децата. Но те много тъгуваха по баща си и още след седмица започнаха да питат кога татко ще се върне у дома.

 

— А какво ще ми подари татко за Нова година? — попита Ема. — Кукла?

 

Лукас също няколко пъти я попита дали баща му ще дойде и дали ще му подари мечтания телефон, за който отдавна го молеше.

 

— Добре, ще говоря с татко и ще го попитам дали ще дойде при нас — каза Клер на децата, стараейки се гласът ѝ да не трепери.

 

Да се реши на този разговор ѝ беше изключително трудно. Предателството на съпруга напълно беше убило желанието ѝ да го вижда или чува. Но нямаше избор. Да мисли само за себе си означаваше да бъде егоистка. Децата не носеха вина за проблемите на възрастните.

 

Тя набра номера на Мартен и щом чу гласа му, усети как ѝ се повдига — от вълнение, обида и ярост към предателя. Клер с огромно усилие сдържа думите, които напираха да излязат. И само го попита дали ще дойде да поздрави децата, защото те много го чакат.

 

— Да дойда при теб? Ами… не знам дали ще успея — проточи той.

 

— Не при мен, а при децата — твърдо го поправи Клер. — Повтарям ти: те скучаят.

 

— Всичките ми дни преди Нова година са разписани до минута. Корпоративи, срещи, ресторанти… А и Изабел ще бъде против — спокойно, почти безразлично добави Мартен.

*

— Мартен, имай съвест! Какво общо имат децата?! — не издържа Клер.

 

Мартен се подсмихна в слушалката — Клер почти физически усети тази усмивка.

 

— Казах ти, че имам планове. И, честно казано, искам да посрещна Нова година така, както аз реша. Ще дойда… но няма да съм сам. Ще доведа Софи. Нека децата свикват с реалността.

 

Клер за миг онемя. Имаше чувството, че той нарочно подбира думите си, за да я нарани възможно най-дълбоко.

 

— Ти… сериозно ли говориш сега? — прошепна тя.

— Напълно — спокойно отвърна Мартен. — Това е моят живот и няма да го крия.

 

В гърдите на Клер всичко се сви. Но вместо сълзи или истерия вътре в нея изведнъж се появи странно, студено спокойствие.

 

— Добре — каза тя след кратка пауза. — Тогава и аз имам едно условие.

 

— Какво условие? — раздразнено попита той.

*

— Ще дойдеш при децата за един час. Без празнични трапези и показност. Ще ги поздравиш, ще им дадеш подаръците — и ще си тръгнеш. Софи ще прекрачи прага на дома ми само ако си готов лично да обясниш на децата коя е тя и защо разруши тяхното семейство. Не после. Не шепнешком. Тук и сега.

 

Настъпи тишина. Тази пауза каза на Клер повече от всякакви думи.

 

— Прекаляваш — изсъска накрая Мартен.

— Не — спокойно отвърна тя. — Просто поставям граници. И ако това не ти харесва — не идвай изобщо.

 

Той промърмори нещо и затвори. Клер остави телефона и за първи път от много време усети не слабост, а сила. Тя не беше победила — но и не се беше пречупила.

 

Вечерта на тридесет и първи декември апартаментът ухаеше на мандарини и домашни сладкиши. Лукас помагаше да се подреди масата, Ема тичаше с гирлянди и си тананикаше нещо свое. Те се смееха — истински, искрено, въпреки всичко.

 

Мартен така и не дойде. Нито със Софи, нито без нея.

 

Но точно в полунощ се чу звънът на входната врата — бяха родителите на Клер. Те я прегърнаха, целунаха децата и казаха прости, но толкова важни думи:

— Ние сме до теб. Винаги.

*

Клер гледаше светлините навън, слушаше камбанния звън и осъзнаваше: тази година беше най-тежката в живота ѝ. Но точно тази нощ тя окончателно престана да бъде жертва.

Тя посрещна Новата година без съпруг, без илюзии — но с децата си, с достойнство и с тиха увереност, че напред я чака друг живот. Живот, в който няма място за хора, готови да разменят семейството за удобство.