— След това, което направи на юбилея на майка ми, след всички онези пияни танци и флирта с брат ми — тази нощ ще спиш на балкона!

 

— Я върви по дяволите, Виктор! Твоята майчица сама ме напои с настойката си! А брат ти само това чакаше — повод да си пусне ръцете!

 

— Млъкни! И си събирай парцалите!

 

— Аха, веднага! Това е моят апартамент, ако си забравил!

*

Всичко започна седмица преди злополучния юбилей. Свекървата Маргарет Колинс се обади в седем сутринта в неделя:

 

— Елена, купи ли си рокля? Само да не си посмяла да дойдеш с дънките си! Ще имам важни хора!

 

Елена сънено потърка очи. До нея Виктор хъркаше, нахлупил одеялото над главата си.

 

— Маргарет, нали казах — ще купя…

 

— Казала, казала! Все говориш! Пет години омъжена, а никакъв резултат — нито внуци, нито ред в къщата!

 

Елена затвори, без да дослуша. Виктор отвори едното си око:

 

— Пак ли майка ми звъня?

 

— Аха. Рокля иска.

 

— Купи, какво ти струва.

 

Елена замълча, но вътре всичко се сви. „Купи, какво ти струва“ — тази фраза при Виктор винаги звучеше еднакво: сякаш ставаше дума не за нейното време, пари и нерви, а за някаква дреболия.

 

Роклята все пак беше купена. Скъпа, неудобна, не нейна. Маргарет Колинс я одобри по видеовръзка, свивайки устни и хвърляйки накрая:

 

— Е, поне веднъж ще изглеждаш като съпруга на моя син.

*

Юбилеят се проведе в ресторант с бели покривки и жива музика. Маргарет сияеше, приемаше поздравления, представяше гостите на „моята снаха“ така, сякаш показваше скъпа, но не особено успешна покупка. Елена се усмихваше, вдигаше чаша след чаша — настойката обикаляше масата, а свекървата грижливо доливаше:

 

— Хайде де, не се дърпай, за здраве е!

 

Към средата на вечерта на Елена ѝ стана горещо и задушно. Тя излезе на дансинга, опитвайки се да разсее напрежението. Музиката беше силна, хората — отпуснати. Братът на Виктор се появи твърде бързо, твърде близо. Ръцете му се задържаха по-дълго, отколкото трябваше.

 

— Махни си ръцете — каза Елена, но той само се усмихна.

 

Маргарет Колинс видя това от масата. Видя — и се отвърна.

 

Когато се прибраха у дома, Виктор дори не ѝ даде да си събуе обувките. Думите заваляха като удари. Балкон, срам, майка, брат. Елена слушаше и изведнъж разбра: той вече беше решил всичко. Не да изясни, не да чуе — да накаже.

 

— Ти наистина ли вярваш, че само аз съм виновна? — тихо попита тя.

 

— Аз вярвам на майка си — отсече Виктор.

 

Елена се усмихна. Бавно, уморено. Влезе в спалнята, извади куфара — не онзи, в който се хвърлят вещи в истерия, а този, който стоеше отдавна, сякаш чакаше момента си. Подреждаше внимателно, без бързане.

 

— Какво правиш? — объркано попита Виктор.

*

— Тръгвам си. Не на балкона. От този живот.

 

— Няма да посмееш. Ти без мен…

 

— Аз съм със себе си — прекъсна го тя. — И това е достатъчно.

 

Той се опита да каже нещо, но думите се разпиляха. Елена затвори куфара, облече якето и за миг се спря в антрето.

 

— Предай на Маргарет Колинс, че настойката ѝ се е получила. Тя чудесно показа кои сте.

*

Вратата се затвори тихо, почти учтиво.

 

След месец Елена живееше сама в своя апартамент. Без чужди юбилеи, без сутрешни обаждания и без чужди очаквания. Вечер излизаше на балкона — не да спи, а да диша. И всеки път мислеше едно и също: понякога най-шумният скандал завършва с най-правилната тишина.