Тя беше дошла да види наследения апартамент с ключ в треперещата си ръка — още тогава в гърдите ѝ се появи лошо предчувствие. Ключалката не поддаде. А зад вратата… ясно се чуваха гласове. Чужди. Напрегнати. И сред тях — гласът на свекърва ѝ.

 

Ема седеше в нотариалната кантора и все още не можеше напълно да осъзнае какво се случва. Въздухът бе пропит с тишина, прекъсвана само от шумоленето на документи. Възрастната нотариуска в строг костюм плъзна няколко листа към нея през бюрото.

 

— Подпишете тук и тук. По завещанието на леля ви Анна Мария вие ставате единствен наследник на двустаен апартамент на адрес улица Централна, номер дванадесет, апартамент четиридесет и осем.

 

Ема взе химикала. Пръстите ѝ трепереха. Леля ѝ беше починала преди три месеца и през цялото това време Ема се занимаваше с документи, институции и безсънни нощи. Анна Мария беше бездетна, цял живот работеше като учителка по математика, живееше скромно и никога не се оплакваше. Ема я посещаваше редовно, пазаруваше ѝ, водеше я по лекари. Други роднини нямаше — родителите на Ема бяха починали отдавна, братя и сестри също не бяха останали. Беше останала само племенницата.

*

— Апартаментът се намира в центъра на града — продължи нотариуската. — Общата площ е шейсет и два квадратни метра. Документите са изрядни, няма тежести. След вписването ще можете да се разпореждате с имота по ваше усмотрение.

 

Ема кимна и подписа на нужните места. В нея се смесиха облекчение, тревога и неясно усещане за голяма промяна. Нотариуската сложи печат, подреди документите в папка и ѝ я подаде.

 

— Поздравления. Сега остава да изчакате регистрацията на правото на собственост. Обикновено отнема между седем и десет работни дни.

 

Ема излезе навън, притискайки папката до гърдите си. Навън ръмеше ситен дъжд, есенният вятър откъсваше последните листа от дърветата. Апартамент. Нейният собствен апартамент. Думата звучеше странно, почти нереално. Никога не беше мислила, че ще притежава недвижим имот. Със съпруга си Лукас живееха под наем в едностаен апартамент в края на града. Всеки месец плащаха двайсет хиляди и това сериозно натоварваше семейния бюджет. Сега всичко можеше да се промени.

 

Вкъщи Ема веднага разказа новината. Лукас седеше на дивана с телефон в ръка и я слушаше разсеяно, без да вдига поглед.

 

— Значи апартаментът вече е твой?

 

— Да. Всичко е оформено официално. Скоро ще дойде удостоверението за собственост.

 

— Добре.

 

— Лукас, осъзнаваш ли какво означава това? Можем да направим ремонт и да го отдадем под наем! Парите ще отиват за обучението на Лео!

 

Синът на Ема, Лео, беше в девети клас. Мечтаеше да учи в добър университет, говореше за това със светнали очи. Но платеното обучение струваше скъпо. Ема отдавна спестяваше, но събраната сума едва стигаше за една първа година.

 

Лукас сви рамене.

*

— Както искаш. Занимавай се.

 

Ема се намръщи. Съпругът ѝ винаги беше такъв — спокоен до безразличие. Никога не спореше, но и не показваше ентусиазъм. Работеше като шофьор, прибираше се уморен, вечеряше и си лягаше. Разговорите за бъдеще и мечти не го вълнуваха.

 

— Поне радваш ли се?

 

— Радвам се. Разбира се. Просто съм уморен днес.

*

След девет дни Ема държеше в ръцете си заветното удостоверение. Листът с официалния печат сякаш тежеше повече от обикновена хартия — в него бяха събрани всички тежки месеци: безсънните нощи, погребението, опашките, страхът да не загуби всичко. Тя отново и отново прочиташе името си: собственик. Вече официално.

 

Ключът от апартамента беше останал у нея още от времето, когато помагаше на леля си. Стар, леко изтъркан, със синя обелена лепенка. Ема не каза на Лукас, че ще отиде там днес. Искаше първо да види всичко сама. Да се увери. Да почувства.

 

Входът я посрещна с мирис на влага и стара боя. Асансьорът не работеше — трябваше да се изкачи пеша до петия етаж. Сърцето ѝ биеше така, сякаш не изкачваше стълби, а вървеше по тънък лед.

 

Тя пъхна ключа в ключалката.

 

Той не се завъртя.

 

Ема застина. Опита отново. По-силно. Същият резултат.

 

И в този момент чу гласове зад вратата.

 

Ясни. Раздразнени. И един от тях — твърде добре познат.

 

— Казвам ти, тук всичко трябва да се направи наново! — рязко каза жена. — Тези тапети са кошмар!

 

Ема сякаш беше обляна с ледена вода.

 

Това беше майката на Лукас.

 

Свекърва ѝ.

 

Ръцете ѝ изстинаха толкова рязко, че ключът едва не падна от пръстите ѝ. Ема се приближи до вратата и се заслуша.

 

— Мамо, почакай — чу се друг глас. — Без скандали.

*

Това беше… Лукас.

 

Вътре в нея нещо се скъса.

 

Тя не почука. Не извика. Не се обади. Просто бавно се обърна и слезе надолу, усещайки как коленете ѝ треперят. Когато излезе навън, дълго стоя под ситния дъжд, без да усеща нито студа, нито мокрото си яке.

 

Всичко стана ясно веднага.

 

Ключът не беше проблемът.

Ключалката беше сменена.

 

Лукас се прибра късно вечерта. Ема седеше в тъмната кухня. Не включи лампата — не искаше да вижда лицето му.

 

— Къде беше? — спокойно попита тя.

 

Той се поколеба.

 

— Задържаха ме на работа.

 

Ема включи светлината.

 

— Бях в апартамента, Лукас.

 

Лицето му пребледня.

 

— Ключалката беше сменена. А зад вратата чух теб и майка ти.

 

Тишината натежа.

*

— Не си го разбрала правилно… — започна той.

 

— А как е правилно да го разбирам? — гласът на Ема потрепери, но тя се овладя. — Ти смени ключалките на моя апартамент. Без да ми кажеш. И доведе там майка си.

 

— Тя само искаше да го види…

 

Ема се изсмя рязко, празно, без радост.

 

— Да го види? Тя вече избираше тапети, Лукас. А ти стоеше до нея и мълчеше.

 

Той сведе очи.

 

— Майка каза, че така ще е по-добре. Че докато ти оформяш документите, можем всичко да подготвим. За да го продадем по-бързо…

 

— Да го продадем? — Ема пристъпи напред. — Да го продадем?

 

— Нали имахме нужда от пари… — тихо каза той. — Ти самата говореше…

 

— Говорех за отдаване под наем, не за продажба! — гласът ѝ се пречупи. — Разбираш ли изобщо разликата?!

 

Той не отговори.

 

Тогава Ема разбра — той разбираше всичко. Просто не беше избрал нея.

 

На следващия ден тя отиде при адвокат. Вечерта ключалките бяха сменени отново — този път законно. Свекървата ѝ устрои грандиозен скандал направо във входа, крещеше, че я „изхвърлят“, че „всичко е правила за семейството“, че Ема е неблагодарна. Съседите надничаха от вратите, някой снимаше с телефон.

 

Лукас стоеше настрани. И мълчеше.

 

След седмица Ема подаде документи за развод.

 

Той не се противопостави. Дори не спори.

 

Апартаментът беше ремонтиран с нейни пари. Скромно, но с вкус. След месец се нанесоха първите наематели. Парите от наема отиваха в отделна сметка — същата, която Ема беше открила за Лео.

 

Есента той беше приет.

 

В този ден Ема стоеше до прозореца, държеше писмото от института и плачеше — тихо, без истерии. Просто защото всичко това си беше струвало.

*

Лукас се обади веднъж. Неуверено. Внимателно.

 

— Ти… си силна — каза той. — Лео добре ли е?

 

— Добре е — отвърна тя. — Много добре.

 

И затвори телефона.

 

Повече не се обади.

 

Понякога, минавайки покрай онази къща на Централната улица, Ема вдигаше поглед към петия етаж. Там сега светеше чужда светлина, звучаха други гласове, течеше друг живот.

 

А нейният живот най-сетне беше наистина неин.