Съпругът избра нова любов, но един лист хартия разруши всичките му планове

 

Елеонора инстинктивно избърса ръцете си в престилката и замръзна. Входната врата хлопна — Маркус се беше прибрал необичайно рано. Това беше странно: в четвъртък винаги имаше съвещания.

— Нора, тук ли си? — гласът му звучеше странно, почти непознато.

— В кухнята съм, — отвърна тя, сваляйки тигана от огъня.

 

Маркус влезе, но този път не седна на обичайното място. Застана до масата.

— Трябва да поговорим, — каза той, гледайки встрани.

— Говори.

— Срещнах друга. Сериозно е. Заминавам при нея. За къщата ще се разберем по-късно.

 

— За коя къща? — прошепна едва чуваемо Елеонора.

— За нашата. Ще делим имуществото. Знаеш, че основната част от средствата за строежа бяха мои. Ти работеше на половин ден.

 

Тя гледаше този непознат мъж и не можеше да повярва. Та това беше нейният Марк… човекът, с когото бяха строили тази къща тридесет и две години!

— Осъзнаваш ли изобщо какво говориш?

— Нор, давай без истерии. Поне ти казвам честно.

*

— Каква щедрост! — почувства как гневът ѝ се надига. — И кога тръгваш?

— Утре. Изабел ме чака. Тя е моя колежка, не я познаваш.

— Познавам я, — каза тихо Елеонора. — По парфюма ѝ върху ризите ти.

 

Маркус трепна, но не отвърна.

 

Докато той събираше нещата си, Елеонора седеше до прозореца, до цъфналата вишна, която някога беше защитила от изсичане. Когато вратата се затвори зад него, тя се качи на втория етаж. В спалнята още се усещаше мирисът на неговия одеколон. Тя извади стара кожена папка от тайното отделение зад долното чекмедже на скрина — папка, за която Маркус отдавна беше забравил.

 

Вътре лежеше пожълтял „Договор за дарение“, който Маркус беше подписал преди осем години, преди опасната командировка — „за всеки случай“. Според документа половината къща принадлежеше на нея. Притискайки листа до гърдите си, Елеонора за първи път тази вечер си пое дъх свободно. Историята далеч не беше приключила.

 

Седмица по-късно Маркус се обади и поиска да се срещнат, за да обсъдят къщата.

— Ела, — спокойно каза тя.

 

Вечерта той седна в кухнята им, с нова риза и нова прическа.

— Ще пиеш ли чай? — попита тя.

— Да, — той се огледа. — Нищо не си променила.

 

Маркус извади тефтер.

— Пресметнах. Къщата е построена по време на брака, значи делим поравно. Но понеже основният капитал вложих аз, справедливо е да получа две трети.

 

Елеонора едва сдържа смеха си.

— А Изабел как гледа на нашата къща?

— Какво общо има Изабел? Това са наши дела, — намръщи се той.

— Нали смятате да живеете заедно?

*

Маркус се намръщи, остави бележника и сякаш опита да си върне обичайната увереност.

— Ще… ще се разберем. Най-важното е да бъде честно, — промълви той, избягвайки погледа ѝ.

 

Елеонора постави чаша пред него.

— Честно? Добре. Тогава да говорим честно докрай.

 

Тя извади старата кожена папка. Маркус я позна веднага — по лицето му премина онова изражение на човек, който внезапно се е сетил за грешка, направена преди години.

 

— Ти… намери ли я? — преглътна той.

 

— Тя никога не е изчезвала, Маркус. Просто забрави какво си подписал. Преди осем години. Помниш ли?

 

Той мълчеше, само докосна корицата с треперещо движение.

 

— Но това беше… — въздъхна той. — Мислех, че е само формалност.

 

— За теб — формалност. За мен — документ, — спокойно каза тя. — Според него половината къща е моя. Истинска, законна половина.

 

Маркус се отпусна назад.

— Значи… не искаш да направиш компромис?

 

Елеонора го погледна внимателно.

— Искам уважение. Дойде тук да изискваш, сякаш тези тридесет и две години не са съществували. Сякаш съм временна квартирантка. Не. Няма да стане така.

*

Маркус нервно потърка челото си.

— Изабел… — започна, но замълча, сякаш разбра колко неуместно звучи името ѝ тук.

— Какво за Изабел? — попита тихо Елеонора.

— Тя очаква… бързо решение.

 

Елеонора леко се усмихна.

— Бързо? Не, това няма да бъде бързо.

 

Той рязко се изправи.

— Искаш война?

 

— Не, — застана тя срещу него. — Искам ред. Ти реши да си тръгнеш — добре. Но последиците също са твои, Маркус. Къщата остава за мен. Напълно. Половината ти ми подари, а твоята половина ще изкупя. На пазарна цена.

 

Маркус замръзна.

— Нямаш… такива пари.

 

— Имам.

И го каза толкова спокойно, че споровете станаха безсмислени.

 

Той дори не попита откъде.

— Толкова си сигурна…

 

— Сигурна съм, че няма да позволиш да разрушиш всичко, което сме градили. Ти избра своя път — аз избирам моя.

 

Настъпи тишина.

 

— Значи… искаш да живееш тук сама.

 

— Искам спокойствие. Искам тази къща да не бъде бойно поле.

 

Той кимна.

— Добре. Ще… помисля.

*

— Мисли, — каза тя. — Но няма да отстъпя.

 

Маркус се задържа за миг на вратата, но нищо не каза. Излезе тихо.

 

Елеонора остана сама, с топлата чаша в ръка и странно чувство на освобождение. Тя се усмихна за първи път от години.

— Да започнем отначало.