Срам ме е да те водя на банкета — каза съпругът ми. След час целият елит гледаше само неговата „сива мишка“.

 

— Срам ме е да те водя на банкета — Даниел дори не вдигна очи от телефона. — Там ще има хора. Нормални хора.

 

Анна стоеше до хладилника с пакет мляко в ръцете. Дванадесет години брак, две деца. И ето — срам.

*

— Ще облека черната рокля. — Тази, която ти сам ми купи.

 

— Не е до роклята — той най-сетне я погледна. — Проблемът си ти. Запуснала си се. Косата, лицето… цялата си някак безлична. Там ще бъде Виктор със съпругата си. Тя е стилист. А ти… сама разбираш.

 

— Тогава няма да отида.

 

— Ето това е умно. Ще кажа, че имаш температура. Никой няма да пита.

 

Той отиде под душа, а Анна остана в средата на кухнята. В съседната стая децата спяха. Лукас — на десет, София — на осем. Ипотека, сметки, родителски срещи. Тя се беше разтворила в този дом, а мъжът ѝ започна да се срамува от нея.

 

— Той напълно ли е полудял? — Хелена, приятелката фризьорка, гледаше Анна така, сякаш току-що беше чула за края на света.

— Да се срамува да води жена си на банкет? Кой изобщо си мисли, че е той?

 

— Завежда склад. Повишиха го.

 

— И вече жена му не става? — Хелена наля вряла вода в чайника, рязко, ядосано. — Слушай ме. Помниш ли с какво се занимаваше преди децата?

 

— Бях учителка.

 

— Не за работа говоря. Правеше бижута. От мъниста. Още пазя онова колие със синия камък. Хората постоянно питат откъде е.

 

Анна си спомни. Авантюрин. Тя правеше бижута вечер, когато Даниел още я гледаше с интерес.

 

— Отдавна беше.

 

— Щом си го правила, можеш пак — Хелена се наведе към нея. — Кога е банкетът?

*

— В събота.

 

— Отлично. Утре идваш при мен. Аз правя прическата и грима. Звъним на Оливия — тя има рокли. А бижутата ще извадиш сама.

 

— Хелена, той каза…

 

— Да върви по дяволите с неговото „каза“. Ти ще отидеш на банкета. И той ще се напишка от страх.

 

Оливия донесе рокля в цвят слива — дълга, с открити рамене. Пробваха я цял час, коригираха, закрепяха с карфици.

 

— Към този цвят трябват специални бижута — въртеше се Оливия. — Среброто няма да стане. Златото също.

 

Анна отвори старата кутия. На дъното, увит в мека материя, лежеше комплект — колие и обеци. Син авантюрин, ръчна изработка. Беше го направила преди осем години за специален случай, който така и не дойде.

 

— Господи, това е шедьовър — замръзна Оливия. — Ти ли го направи?

— Аз.

 

Хелена направи прическа — меки вълни, нищо излишно. Гримът — сдържан, но изразителен. Анна облече роклята и закопча бижутата. Камъните легнаха студено и тежко върху шията ѝ.

*

— Отиди да се видиш — побутна я Оливия към огледалото.

 

Анна се приближи. И не видя жената, която дванадесет години миеше подове и готвеше супи. Видя себе си. Такава, каквато беше някога.

 

Ресторантът беше на крайбрежната улица. Залата — пълна: маси, костюми, вечерни рокли, музика. Анна влезе късно, както беше планирала. Разговорите стихнаха за няколко секунди.

 

Даниел стоеше на бара и се смееше на нечия шега. Видя я — и лицето му замръзна. Тя мина покрай него, без да го погледне, и седна на далечна маса. Гърбът изправен, ръцете спокойно в скута.

 

— Извинете, това място свободно ли е?

Мъж на около четиридесет и пет, сив костюм, интелигентни очи.

 

Анна вдигна очи. Мъжът чакаше отговора ѝ спокойно — без оценяващ поглед, без онова бързо сканиране от глава до пети, с което беше свикнала.

— Да — каза тя след кратка пауза. — Свободно е.

 

Той седна, внимателно отмествайки стола.

— Марк — представи се и подаде ръка.

— Анна.

*

Сервитьорът се появи веднага, сякаш ги беше наблюдавал. Марк поръча вино, Анна — вода. Той не направи забележка за избора ѝ и точно това я смути повече, отколкото ако го беше направил.

 

— Сама ли сте тук? — попита той, когато сервитьорът се отдалечи.

— Да.

— Смело.

 

Анна се усмихна леко.

— Понякога е полезно да правиш неща, които не се одобряват.

 

Погледът му се задържа върху бижутата.

— Ръчна изработка?

— Да.

— Много фино. Почти не се прави вече така.

 

Нещо вътре в нея тихо щракна — като врата, която отдавна не беше отваряна и изведнъж поддаде.

 

От другия край на залата Даниел все още стоеше на бара. Той не откъсваше очи от тях. Първо — с недоверие. После — с раздразнение. А след това — с онзи израз, който Анна познаваше твърде добре: когато разбираше, че губи контрол.

 

Към масата се приближи двойка — Виктор и съпругата му, стилистката.

— Анна? — проточи тя, сякаш не я разпозна веднага. — Каква… неочаквана среща.

— Взаимна — отговори спокойно Анна.

 

Жената хвърли бърз поглед към роклята, към прическата, към бижутата. Усмивката ѝ се опъна.

— Много… смело — каза тя.

— Благодаря — Анна леко наклони глава. — Постарах се.

 

Марк се изправи.

— Извинете — каза на Виктор. — Ще открадна Анна само за минутка.

*

И без да чака реакция, ѝ подаде ръка. Анна я прие. Те се отдалечиха към панорамните прозорци, откъдето се виждаха тъмната вода и светлините по крайбрежието.

 

— Съпругът ви — каза Марк тихо — изглежда така, сякаш светът му току-що се е напукал.

— Той не обича изненади — отвърна Анна. — Особено когато не са негови.

 

— А вие?

— Аз тепърва се уча да ги обичам.

 

Музиката се смени, зазвуча бавна мелодия. Марк я погледна въпросително.

— Ще танцуваме ли?

 

Тя се поколеба за секунда. Само една.

— Да.

 

Излязоха в средата на залата. Анна се движеше леко, сякаш тялото ѝ си беше спомнило себе си преди ума. Усещаше погледите — възхитени, завистливи, изненадани. Но за първи път от много години това нямаше значение.

 

Даниел се приближи рязко, почти се блъсна в тях.

— Анна, трябва да поговорим.

— Сега ли? — тя се обърна спокойно. — Мисля, че не.

*

— Какво правиш?

— Танцувам — сви рамене тя. — Не се ли вижда?

 

Марк направи крачка назад, оставяйки им пространство, но не си тръгна.

— Това е неприлично — прошепна Даниел.

— Знаеш ли какво наистина е неприлично? — Анна сниши гласа си. — Да се срамуваш от жена си.

 

Той отвори уста, но думи не излязоха. За първи път.

 

— Ще си тръгна по-късно — продължи тя. — С децата всичко е наред. Нямам температура. И повече няма да лъжа вместо теб.

 

Тя се обърна и се върна при Марк.

— Извинявай.

— Няма за какво — отвърна той. — Някои разговори е по-добре да се водят на глас.

 

Банкетът приключи близо до полунощ. Анна излезе от ресторанта сама. Студеният въздух беше рязък, освежаващ. Телефонът завибрира — съобщение от Даниел: „Ще говорим у дома“.

 

Тя погледна екрана и прибра телефона в чантата.

 

У дома беше тихо. Децата спяха. Анна свали роклята, внимателно подреди бижутата на масата, без да ги прибира обратно в кутията. Утре щеше да извади и останалите камъни. Да види какво е останало.

*

На кухненската маса лежеше тефтер. Тя отвори чиста страница и за първи път от много години написа не списък за пазаруване.

 

След седмица Анна подаде молба за отпуск за своя сметка. След месец имаше първата си поръчка. След три — малка витрина в салона на Хелена.

 

Даниел първо се ядосваше, после се опитваше да бъде учтив, после стана окончателно чужд. Разделиха се спокойно, почти делово.

 

Понякога Анна си спомняше онази вечер и студеното, тежко докосване на камъните върху шията си. Оттам започна всичко. Не от банкета. Не от мъжа в сивия костюм.

 

А от момента, в който престана да се срамува от себе си.