Ставай по-бързо, вкъщи има куп работа – настоя съпругът още на втория ден след раждането.

— Не мога, Марк… Краката не ме държат — прошепна тихо Клер, опитвайки се да се надигне от болничното легло.

— Утре те изписват. Трябва да се подготвим. Вкъщи е разхвърляно, хладилникът е празен. Майка ми ще дойде — какво ще си помисли? — говореше той сухо, гледайки встрани, сякаш тя изобщо не съществуваше.

— Аз… аз родих едва вчера…

— И какво от това? Всички раждат. Майка ми е родила три деца — и нищо, на третия ден вече се занимаваше с домакинството.

*

Бебето в прозрачния бокс се размърда и заплака. Клер протегна ръце към него, но Марк меко, ала настойчиво я хвана за китката.

— Остави го. Ще поплаче малко и ще се успокои. Слушай, утре ще дойда в два. Бъди готова.

 

Клер с мъка прекрачи прага на апартамента. В едната ръка държеше вързопа със сина си, в другата — чанта с болничните вещи. Зад нея останаха безсънните нощи, контракциите, болката и изтощението.

— Марк, помогни ми… — помоли тя, но съпругът вече беше изчезнал в кухнята.

— Сега, ще изпуша една цигара. Нещо странно мирише вкъщи.

 

Клер влезе в спалнята, внимателно сложи бебето на леглото и се огледа. Уж беше чисто, но по мъжки небрежно: чорапи под креслото, празни бутилки на перваза. Детското креватче беше сглобено наполовина.

— Марк, а креватчето довърши ли го?

— Не успях — отвърна той от кухнята. — Утре ще го сглобя, сигурно. Засега нека спи с теб, какво толкова.

 

Бебето заплака и Клер бавно седна на леглото. Болеше я всичко — тялото, главата, сърцето.

— Май ще полежа малко… Нямам никакви сили…

— Пак ли? — учуди се Марк. — А вечерята? Два дни ям пелмени. Майка ми идва утре, трябва да се разчисти.

— Марк, току-що се върнах от родилното… Много ми е трудно.

— На всички им е трудно — махна с ръка той. — А ти си като принцеса. Добре, ще отскоча до Пол за час-два.

 

Нощта се влачеше безкрайно. Детето се будеше, плачеше, гърдите я боляха, млякото не идваше. Клер се опита да се свърже с болницата, но оттам ѝ отговориха сънено:

— Всичко е наред, мамо. Сложете бебето на гърда, ще отмине.

 

Към сутринта едва се държеше на крака. Марк спеше в хола, покрил главата си с възглавница.

В осем сутринта звънецът на вратата иззвъня.

— Марк… моля те, отвори… — повика тя.

 

Съпругът не реагира. Звънецът прозвуча отново, по-силно. Клер тръгна сама, свивайки корема си от болка.

На прага стоеше Маргарет — висока, добре поддържана, със студен поглед.

— Защо отваряш толкова бавно? — каза тя без поздрав и влезе. — Къде е моят внук?

— Той спи… току-що заспа — отвърна тихо Клер.

— А ти защо изглеждаш толкова изтощена? И каква е тази миризма… Това мръсни пелени ли са? Съдовете не са измити? Ти изобщо какво правиш?

— Аз… просто не успях…

— Къде е Марк? — свекървата влезе в хола. — Ставай! Как спиш, когато вкъщи е такъв безпорядък?

 

— Мамо, здравей — промърмори Марк. — Рано си.

— Не е рано, а навреме. Пълен хаос! — тя се обърна към Клер. — Мислиш, че като си родила, можеш да си почиваш? Аз три деца отгледах — и нищо, на третия ден вече бях в движение.

*

Тези думи Клер беше чувала и преди.

 

Следващите дни се сляха за нея в една непрекъсната умора. Свекървата пое всичко под контрол: готвеше, чистеше, разпореждаше се и критикуваше всяко действие на снаха си.

— Не така го държиш, ще се задуши. Не така го храниш. Защо толкова скъпи пелени? Ние и без тях сме се оправяли.

 

Клер мълчеше. Вътре в нея всичко постепенно угасваше.

Гости, посещения, съвети — всички повтаряха едно и също: „Детето е радост“. Само че радостта все не идваше.

 

Съпругът се прибираше късно, с миризма на цигари и умора.

— Е, как сте тук? — питаше той, без да чака отговор.

 

Един ден, когато свекървата беше отишла при съседката, Клер опита да поговори.

— Марк, струва ми се, че нещо не е наред с мен… Постоянно ми се плаче.

— Пак ли? — прекъсна я раздразнено той. — Просто се самосъжаляваш. Всички минават през това.

— Но аз наистина не се справям…

— Стига, Клер! И аз си имам достатъчно грижи.

 

След няколко седмици свекървата се приготви да си тръгва.

— Е, горе-долу се оправяте — каза тя, докато подреждаше чантата си. — Макар че можеше да си по-пъргава.

— Благодаря, че помогнахте — отвърна тихо Клер.

— Ще минавам да поглеждам как сте.

 

Когато вратата се затвори зад нея, Клер за първи път въздъхна по-свободно. Но не за дълго.

— Е, сега сме си сами — каза Марк и включи телевизора.

 

Клер кимна и отиде при сина си. „Сами“ означаваше — тя е сама.

— Ставай, работа много — прозвуча сутринта. Марк стоеше над нея. — Днес излизам рано. Сготви нещо нормално, добре? Че тези макарони вече ми омръзнаха.

 

Клер затвори вратата след него и за няколко секунди просто стоеше в тишината, вслушвайки се в стъпките му по стълбите. После погледна часовника, мивката с немитите съдове, изстиналия чай, до който така и не беше посегнала. Синът ѝ се размърда, изскимтя, и тя машинално го взе на ръце, притисна го до себе си, сякаш в този жест беше единственото, което все още я задържаше в реалността.

 

Денят се влачеше лепкав и тежък. Бебето ту заспиваше, ту се будеше, и всеки негов плач отекваше в нея като тъпа болка. Клер улавяше погледа си вперен в една точка, без да може да си спомни колко време е минало — минута или цял час. Сложи тенджера на котлона и я забрави, докато миризмата на загоряло не я накара да потрепери.

 

Вечерта Марк се върна раздразнен.

— Каква е тази миризма? — попита още от вратата. — Казах ти да сготвиш нещо нормално.

— Опитах се… — започна Клер, но той вече махваше с ръка.

— Добре, ще си поръчам нещо. С детето поне справяш ли се?

 

Тези думи я заболяха повече от шамар. Клер сведе очи и не каза нищо. През нощта почти не спа. Детето плачеше, а вътре в нея имаше само празнота и страх. Към сутринта, седнала в кухнята със сина си на ръце, тя внезапно се разплака — тихо, беззвучно, за да не събуди съпруга си.

*

На следващия ден се обади сестра ѝ.

— Клер, звучиш странно напоследък. Всичко наред ли е?

— Да… просто съм уморена — излъга тя, но гласът ѝ трепна.

— Това не е просто умора. Била ли си на лекар след раждането?

Клер поклати глава, макар че сестра ѝ не можеше да я види.

 

След още няколко дни тя се реши. С усилие се облече, пови сина си и отиде до поликлиниката. Лекарката я изслуша дълго, задаваше въпроси, гледаше я внимателно и без осъждане.

— Имате следродилна депресия — каза спокойно тя. — Това се случва. И се лекува. Но имате нужда от помощ и подкрепа.

 

Думите „имате нужда от помощ“ прозвучаха като разрешение. Не като слабост, не като присъда — а като право.

 

Вкъщи Марк реагира рязко.

— Какво, болна ли си? — ходеше нервно из стаята. — Всички раждат и нищо им няма. Пак си внушаваш.

— Зле ми е, Марк. Наистина зле — каза тихо Клер. — Имам нужда от помощ. От твоята помощ.

 

Той замълча, сякаш за първи път я чу истински. Няколко секунди висеше неловка тишина.

— Аз… не знаех, че е чак толкова — каза накрая. — Мислех, че просто си уморена.

 

Той не се промени за един ден. Все още се ядосваше, все още не разбираше напълно. Но вечерта сам взе бебето на ръце и несигурно го люлееше, докато Клер седеше наблизо и за първи път от дълго време просто гледаше, без да прави нищо.

 

След седмица тя отиде при сестра си за няколко дни. Там беше шумно, неидеално, но топло. Там никой не казваше „на всички им е трудно“, там казваха: „Не си сама“. Клер спеше по няколко часа без прекъсване, ядеше топла храна и постепенно отново започваше да се усеща жива.

*

Когато се върна, апартаментът беше все така неидеален. Но Марк я посрещна различно — без упреци, без заповеди.

— Мислих си… може би да взимаме бавачка понякога. И… ако искаш, пак говори с онази лекарка — каза той, без да я гледа в очите.

 

Клер кимна. Това не беше извинение и не беше признание на вина. Но беше стъпка. Малка, несигурна, но стъпка към нея.

 

Тя сложи сина си в креватчето, което Марк най-сетне беше сглобил докрай, и легна до него. За първи път от дълго време в нея нямаше паника. Само умора и тиха надежда. Не за приказка — а за това, че утре може да бъде поне малко по-леко от днес.