Свекървата осмя подаръка ми пред гостите — без дори да подозира каква истинска изненада ѝ бях подготвила.

 

Аврора подреждаше документите в дебела папка, когато телефонът иззвъня. Погледът ѝ машинално се спря на екрана и сърцето ѝ тревожно се сви. Свекървата. Това име никога не се появяваше просто така. Маргарет не звънеше, за да си говори — всяко нейно обаждане носеше или поредното изискване, или внимателно поднесена подигравка.

 

— Ало — отговори Аврора предпазливо, вече подготвена за неприятен разговор.

 

— Купи ми извара и сметана от магазина — хвърли Маргарет студено, без поздрав. — Знам, че си свободна. С твоята жалка работа можеш да си тръгнеш по-рано когато пожелаеш. Началството сигурно дори няма да забележи.

*

Аврора стисна телефона по-силно, усещайки как вътре в нея всичко се свива от обида. Шестдесет хиляди на месец не бяха богатство, но бяха честно изкарани пари. Тя работеше усърдно — беше мениджър в малка търговска фирма, водеше сложна документация, общуваше с взискателни клиенти и решаваше конфликти. Но за Маргарет това беше нищожно и недостойно за уважение.

 

— На работа съм до шест — опита се да обясни Аврора спокойно. — След това мога да мина, няма проблем.

 

— Разбира се — проточи свекървата саркастично. — Толкова важни задачи за тези смешни пари. Сигурно без теб целият офис ще спре. Добре, ще се оправя сама. Както обикновено.

 

В слушалката прозвучаха къси сигнали. Аврора бавно остави телефона на бюрото. Болката в гърдите беше позната. Очите ѝ пареха, но тя не позволи на сълзите да потекат. Никой не трябваше да забележи. Тя си пое дълбоко дъх и се върна към документите.

 

На неделната семейна вечеря Маргарет отново не пропусна да я ужили пред сина си.

 

— Жюлиен, скъпи, помниш ли Софи от училище? — започна тя, докато режеше салатата. — Наскоро се омъжи за много успешен бизнесмен. Живее в луксозна триетажна къща и кара най-новия модел „Мерцедес“. Ето това е истински успешен брак!

 

Аврора мълчаливо режеше пилето в чинията си. Жюлиен се изкашля неловко.

 

— Мамо, недей така.

 

— А какво казах? — престорено се учуди Маргарет. — Просто излагам фактите. Някои умеят да избират перспективни мъже, други се задоволяват с каквото им попадне.

 

— Обичам Жюлиен не заради парите — каза Аврора тихо, но твърдо.

 

— Това си личи — изсумтя Маргарет. — С такава заплата изборът не е голям.

 

Аврора стана от масата, позовавайки се на силно главоболие. В банята се изми със студена вода и се загледа в бледото си отражение. Трябваше нещо да се промени. Тя вече не можеше да търпи униженията. Трябваше да докаже, че струва нещо.

 

От понеделник започна да остава до късно в офиса, поемаше най-трудните проекти и учеше дори през уикендите.

 

— Аврора, ще се съсипеш — каза ѝ загрижено Клер от съседния отдел.

 

— Имам нужда от повишение — отвърна тя честно. — Много ми е нужно.

 

Жюлиен първоначално я подкрепяше, но скоро започна да се оплаква.

 

— Почти не си вкъщи — мърмореше той. — Мама може би е права.

*

Аврора мълчаливо свали палтото си и се насочи към кухнята. Думите на Жюлиен я бяха наранили дълбоко, но тя вече нямаше сили да спори. Сложи чайника и се загледа в тъмния прозорец, в който се отразяваше умореното ѝ лице.

„Права… винаги е права“, мина ѝ през ума с горчивина.

Тази вечер почти не си говореха. Жюлиен си легна рано, а тя дълго седя сама в кухнята, стискайки чашата с двете си ръце, и взимаше решение, от което вече нямаше връщане назад.

 

Месец по-късно я повикаха при директора. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че ѝ се струваше, че целият коридор го чува. Той дълго преглеждаше документите, задаваше уточняващи въпроси, а после вдигна поглед.

 

— Аврора, отдавна наблюдавам работата ви — каза спокойно. — Вие вършите много повече, отколкото изисква длъжността ви. Готови сме да ви предложим повишение и ново възнаграждение. Деветдесет хиляди на изпитателен срок. Ако се справите — перспективите са още по-добри.

 

Тя излезе от кабинета като на памучни крака. Искаше ѝ се едновременно да се смее и да плаче. В този момент разбра, че нищо не е било напразно.

 

Новината Аврора реши да не споделя веднага с Жюлиен. Предстоеше рожденият ден на Маргарет — онзи вечер, в която свекървата събираше роднини и приятели, за да блесне и отново да подчертае превъзходството си. Аврора се подготви спокойно и внимателно. Избра скромен, но елегантен подарък и отделно сложи документите в папка. Това беше истинската ѝ изненада.

 

На празничната маса Маргарет, както винаги, беше в центъра на вниманието. Приемаше поздравленията и подаръците, усмихваше се и междувременно не пропускаше да хвърли някоя хаплива забележка.

 

— Е, какво имаме тук — усмихна се иронично тя, отваряйки кутията от Аврора. — Сервиз. Миловидно. Макар и без особен размах. Но какво друго да се очаква?

 

В стаята настъпи неловка тишина. Жюлиен сведе поглед, а Аврора неочаквано за самата себе си се усмихна — спокойно и уверено.

 

— Това не е всичко — каза тя равен тон. — Основният подарък е по-късно.

 

Маргарет изсумтя недоверчиво, но нищо не каза. Празникът продължи, макар напрежението да се усещаше във въздуха. Когато гостите започнаха да се разотиват, Аврора се изправи и подаде папката на свекърва си.

 

— Това е за вас — добави тя. — Мисля, че ще ви бъде интересно.

 

Маргарет я отвори и се намръщи. Няколко секунди мълчаливо четеше. Лицето ѝ постепенно се промени.

 

— Какво означава това? — попита накрая.

 

— Това е новият ми договор — спокойно отговори Аврора. — Повишение. И да, „жалката ми работа“ вече се заплаща доста по-добре. Работих усилено за това.

 

В стаята отново стана тихо. Някой от роднините се изкашля неловко. Маргарет затвори папката и бавно вдигна поглед. В очите ѝ за първи път нямаше насмешка или превъзходство — само объркване.

*

— Е… поздравления — каза тя сухо.

 

Аврора кимна. Това ѝ беше напълно достатъчно. Не ѝ трябваха извинения — само признание.

 

По-късно, вече у дома, Жюлиен седна до нея на дивана.

 

— Прости ми — каза тихо. — Грешах. Трябваше да бъда на твоя страна.

 

Аврора го погледна дълго и внимателно, после бавно кимна.

 

— Аз не съм против семейството — отвърна тя. — Но повече няма да позволя на никого, дори на майка ти, да ме унижава. Или сме заедно, или всеки по своя път.

 

Той я прегърна по-силно от всякога. И в този момент Аврора за първи път от дълго време усети не умора, а спокойствие. Тя знаеше: трудности ще има още, но вече умееше да отстоява себе си — и никога повече нямаше да позволи да се подиграват с нейната стойност.