— Свекървата реши, че съм длъжна. Мъжът я подкрепи. А аз просто отворих вратата… и им показах изхода.

 

Апартаментът миришеше на пържени кюфтета, свеж лак за коса и нещо още… тревожно, сякаш самият въздух знаеше, че всеки момент ще се случи нещо неприятно.

 

Анна влезе тихо, стараейки се да не трака с токчетата. Чантата с лаптопа я удари по бедрото, но тя не обърна внимание на болката. В кухнята вече седяха. Четири чинии, купчина руска салата, капки майонеза по ръба на масата и, разбира се, Маргарет Колинс.

 

— А ето я и нея, нашата хранителка — произнесе свекървата с престорена усмивка, без да вдига поглед. — Пак ли се забави? Работата е по-важна от семейството, нали?

*

— Добър вечер — спокойно отвърна Анна, сваляйки палтото си. — Съвещанието се проточи. Започна нов проект.

 

Даниел, съпругът ѝ, ровеше с вилицата в окрошката. За вечеря. През юни.

 

— Нов проект? — оживи се Ричард Колинс, свекърът, избърсвайки устните си със салфетка. — Това значи пари!

 

— Да-да, точно за това си помислих, Анничка — намеси се Маргарет Колинс, — щом всичко ти върви добре, може би ще ни помогнеш малко? По роднински.

 

Анна замръзна. Тя познаваше този тон — мек, мазен, сякаш обгръща, но мирише на капан.

 

— На мен и на Ричард стените в хола се ронят. А и кухнята е стара, нужен е ремонт. А ти вече си ръководител, заплатата ти е добра.

 

Даниел стисна устни. Значи знаеше.

 

— Искате аз да…?

 

— Не се тревожи — вдигна ръка Маргарет Колинс. — После ще върнем всичко. Просто вземи кредита на свое име. На нас вече не ни дават — възраст. А на теб — с удоволствие. Един милион, може би милион и половина. Ти бързо ще го изплатиш.

*

Анна се засмя. Силно. Почти зло.

 

— Прекрасно — каза тя. — Аз работя, аз взимам кредита, а вие… си почивате след ремонта?

 

— Не прекалявай — тихо се намеси Даниел, без да я поглежда. — Това са родителите ми. Трябва да им се помогне.

 

— А ти не можеш ли сам? — рязко отвърна Анна. — Помагай. Аз не съм длъжна.

 

— Ти си жена — пламна Маргарет Колинс. — А жената трябва да е опора. Не да смята кой на кого какво дължи. Едно време жените си знаеха мястото…

 

— Знам — прекъсна я Анна. — Когато всичко е върху жената, а думите ѝ нямат значение. Когато снаха̀та е безплатна помощница, готвачка и детегледачка в едно.

 

Настъпи тишина. Дори лъжиците спряха да дрънчат.

 

— Значи така — твърдо каза Анна, отмествайки стола. — Аз на вас нищо не дължа. Имате си апартамент — живейте както искате. Искате ремонт — спестявайте, продавайте вилата, но без мен.

 

— Ето я съвременната семейна идилия — изсъска Маргарет Колинс, хващайки се за гърдите. — Живее в нашето семейство и още смее да казва „вашият апартамент“! Даниел, ти чу ли това?

 

— Чух — тихо отговори той. — Само че, мамо, Анна е права. Не можем да я принудим.

 

— Аха — помисли си Анна, — сега ще заплаче и ще тича да тегли кредит.

 

— Можем ли да поговорим? — добави Даниел, ставайки от масата.

 

Анна го погледна като случаен познат — уж близък, а вече чужд.

 

— Разбира се, Даниел. Ще поговорим. Само не тук. Там, където не мирише на упреци и окрошка през юни.

 

И тя излезе.

 

*

Анна не повиши глас. Именно в това беше силата ѝ — тя вече нямаше намерение да доказва очевидното.

 

— За какво точно? — повтори тя бавно. — За сметките, които плащах? За мебелите, които купувах? Или за това, че през всичките тези години ти и майка ти ме смятахте за временно приложение към вашето семейство?

 

Адвокатът се изкашля и сведе поглед към документите.

 

— Формално апартаментът е придобит по време на брака — започна той предпазливо. — Но по-голямата част от плащанията…

 

— По-голямата част от плащанията бяха от моята сметка — спокойно го прекъсна Анна. — Донесла съм всички справки. До последната стотинка.

 

Даниел отмести поглед. Изведнъж изглеждаше някак сив и изгубен, сякаш този разговор се водеше не със съпругата му, а с напълно чужда жена, която се беше подготвила прекалено добре.

 

— Не исках да стане така — промърмори той. — Майка ми настояваше. Казваше, че ти така или иначе си „прекалено самостоятелна“…

 

— Точно така — кимна Анна. — Прекалено. За вас.

 

Маргарет Колинс не издържа и се намеси, повишавайки тон:

 

— Не се прави на жертва! Ти живееше добре! Ние те приехме, хранихме те, помагахме ти!

 

Анна бавно се обърна към нея.

 

— Вие не ме приехте. Вие ме търпяхте. Докато бях удобна.

 

Отново тишината изпълни стаята — плътна и лепкава. Адвокатът внимателно затвори папката.

 

— От юридическа гледна точка — каза той, — претенциите са неоснователни. Бих препоръчал въпросът да се реши по мирен път. Без съд.

 

— Чудесно — каза Анна. — Значи въпросът е решен.

 

Даниел се изправи.

 

— Значи… всичко ли е свършено?

*

Анна го погледна внимателно. Не с омраза — с окончателно разбиране.

 

— Всичко приключи в момента, в който се съгласи да обсъждаш колко „дължа“.

 

Той кимна. Без възражения. И за първи път — без майка си до себе си.

 

Те си тръгнаха. Вратата се затвори тихо, но окончателно.

 

Вечерта Анна дълго седя до прозореца. Градът шумеше, живееше своя живот, и в този шум вече нямаше тревога. Имаше пространство.

 

Тя си наля чай, извади лаптопа, отвори работните файлове. После ги затвори. Днес — не беше за работа.

 

Телефонът завибрира. Съобщение от Софи:

„Как си?“

 

Анна се усмихна и написа:

„Спокойно. За първи път истински.“

 

Тя изгаси лампата и обиколи апартамента — своя. Несъвършен, не показен, но честен.

*

Понякога, за да останеш себе си, е достатъчно просто да отвориш вратата.

И повече да не задържаш никого.