— Свекърво, повече няма да търпя вашите издевателства! — извика снаха̀та, държейки в ръцете си разрязана банкова карта.

 

— Свекърво, повече няма да търпя вашите издевателства! — Анна стоеше насред хола, стискайки торбичка от аптеката, а гласът ѝ трепереше от ярост и отчаяние.

 

Мари Дюпон бавно вдигна очи от списанието. На лицето ѝ застина маска на изненада, която беше упражнявала с години. Тънките ѝ вежди се вдигнаха нагоре, устните ѝ се оформиха в кръгло „о“. Тя беше майстор на тази игра. Майстор да превръща собствената си снаха в истеричка без никаква причина.

 

— Анничке, мила, какво се е случило? — гласът ѝ беше сладък като мед и също толкова лепкав. — Пак ли си нервна? Казвах на Пол, че трябва да отидеш на специалист. Нервите ти са напълно разклатени.

*

Анна пое дълбоко въздух. Да не избухне. Да не ѝ достави това удоволствие. Тя постави торбичката на масата. От нея се подаваха кутийки с витамини за бременни, купени с последните ѝ пари.

 

— Намерих картата си в кофата за боклук — произнесе тя бавно и ясно. — Същата, по която Пол ми превежда пари за храна и лекарства. Нарязана на четири части.

 

Мари Дюпон не помръдна. Отпусна се назад в креслото и се усмихна още по-широко.

 

— А, това ли. Да, мила, исках да поговоря с теб. Разбираш ли, случайно видях извлечението по тази карта. Какви разходи! Аптеки, някакви витамини, магазини. Говорих с Пол и решихме, че това е неразумно. Защо са ти отделни пари? Аз съм стопанката в този дом. Ще ми кажеш какво ти трябва и аз ще го купя. Така е правилно, нали?

 

Анна почувства как студ се разлива по гърба ѝ. Знаеше, че свекърва ѝ е способна на много неща, но това преминаваше всички граници. Това не беше просто злоба. Това беше систематично унищожаване на нейната независимост.

 

— Вие разрязахте моята карта — повтори Анна, а гласът ѝ стана по-тих, но по-твърд. — Не вашата. Моята. Парите ми ги превежда съпругът ми. За мен. Нямахте право.

 

— Право? — Мари Дюпон се засмя кратко и сухо. — Момиче мое, ти живееш в моя апартамент. Ядеш това, което аз купувам. Ползваш онова, което сме изкарали ние с Пол. Какви права можеш да имаш? Дойде тук с празни ръце. Нямаше нищо и нямаш нищо. Дори собствено жилище.

 

Анна стоеше и гледаше тази жена, която се беше превърнала в кошмара ѝ още от първия ден на брака. Преди две години се омъжи за Пол с глава, пълна с надежди и любов. Мислеше, че ще изградят свое семейство. Не знаеше, че в това семейство вече има господарка — и тя няма намерение да дели властта си с никого.

 

— Аз работех — каза тихо Анна. — Преди бременността имах добра позиция.

 

— Имала си — подчерта свекървата. — А сега нямаш. Сега си вкъщи, ходиш с корем и харчиш парите на сина ми. Аз, между другото, съм работила цял живот. И по време на бременност съм работила. А днешните момичета са разглезени. Щом стане трудно — веднага в отпуск.

 

Анна стисна юмруци. Спомни си как преди три месеца я приеха за задържане. Как лекарят каза, че категорично не трябва да работи. Как Пол обеща, че ще се справят, че ще помага. Тогава тя не знаеше, че всички пари ще минават през ръцете на Мари Дюпон.

 

— Къде е Пол? — попита тя.

 

— На работа, къде да е. Не като някои, дето по цял ден лежат на дивана.

*

Анна се обърна и влезе в стаята. Тяхната стая. Малка, десет квадратни метра в тристаен апартамент, в който господарка беше свекървата. Тя взе телефона с треперещи ръце и набра номера на съпруга си.

 

— Пол, трябва да поговорим. Спешно.

 

— Анна, на съвещание съм, ще ти се обадя по-късно.

 

— Майка ти разряза картата ми.

 

Пауза. Дълга, тежка пауза, която каза повече от всякакви думи.

 

— Мама каза, че така ще е по-добре — каза той накрая. — Разбираш ли, тя наистина знае по-добре какво и откъде да се купува. По-пестелива е. А сега нямаме много пари, скоро ще има дете…

 

Анна усети как нещо вътре в нея се счупи със сух звук. Тя затвори очи.

 

— Ти знаеше?

 

— Анна, недей да правиш драма. Мама иска най-доброто. Тя се тревожи за теб и за детето. Тя знае по-добре какво трябва да се купува. Ще говорим довечера, добре?

 

Той затвори. Анна седеше на ръба на леглото и гледаше угасналия екран. Съпругът ѝ знаеше. Той беше позволил. Той не просто не я защити. Той беше на страната на майка си. Както винаги.

 

Вратата се отвори без почукване. Мари Дюпон стоеше на прага с доволна усмивка на победител.

 

— Говори ли с Пол? Е, дъще, сега разбираш ли как е устроен светът? В този дом аз съм главната. И докато живееш под моя покрив, ще правиш това, което кажа. Ако искаш витамини — ще помолиш. Учтиво. Може и да купя, ако реша.

 

Анна вдигна глава. Сълзи нямаше. Вътре беше празно и студено. Но някъде дълбоко, в самото ядро на тази празнота, започна да се разгаря малък, но много ярък пламък на ярост.

 

— Вие направихте грешка — каза тя тихо.

*

— Ти сгреши, когато реши, че моят апартамент ще стане твой — отвърна свекървата. — Пол се ожени за теб по любов, а аз не съм го възпитала като глупак. Всичко, което изкарва, той носи тук. На мен. Защото съм му майка. И всичко, което има, в крайна сметка е мое.

 

Тя се обърна и излезе. Анна остана да седи в тишината. Положи ръка върху корема си. Шести месец. Вътре в нея растеше дете. Нейното дете. И тя няма да позволи тази жена да го превърне в същия безволев „мамино синче“, какъвто беше Пол.

 

Следващите два дни тя мълча. Движеше се из апартамента като сянка, ядеше това, което свекървата слагаше на масата, и планираше. Мари Дюпон тържествуваше. Мислеше, че е победила окончателно. Тя не знаеше, че Анна никога не е била от хората, които се предават.

 

На третия ден Анна се обади на своята приятелка Клара. Те бяха учили заедно в университета. Клара беше счетоводител и знаеше всичко за парите.

 

Анна говори с Клара дълго. Отначало — с прекъсващ се шепот, после все по-уверено, сякаш с всяка дума си връщаше отнетото право на глас. Тя разказа всичко: за картата, за униженията, за разговора с Пол и за доволната усмивка на Мари Дюпон. В слушалката настъпи тежка пауза.

 

— Анна, — каза накрая Клара, и в гласа ѝ нямаше нито съжаление, нито паника, а само хладна яснота, — ти разбираш ли какво се случва? Лишават те от финансова самостоятелност. Това е контрол. Класически, жесток. И ако сега го преглътнеш, после ще стане по-зле.

 

— Знам — отвърна тихо Анна. — Просто… не знам откъде да започна.

 

— Трябва да започнеш със защитата на себе си и на детето — твърдо каза Клара. — Имаш ли личната си карта и паспорта?

 

— Да. Крие ги.

 

— Добре. Документите на детето после също ще са важни. Сега ме слушай внимателно. Имаш право да откриеш лична сметка без знанието на съпруга си и на майка му. И ще го направиш. Утре. Аз ще ти помогна.

 

Анна усети как вътре в нея за първи път от дълго време нещо си дойде на мястото. План. Ясен, конкретен. Не истерия. Не вик. А стъпки.

 

— Но парите… — започна тя.

*

— Пари ще има — прекъсна я Клара. — Ти не си първата бременна жена на света, която някой се опитва да направи безправна. Има помощи, има издръжка, има съд. И, повярвай ми, на Мари Дюпон изобщо няма да ѝ хареса думата „попечителство“.

 

Анна бавно издиша. Пламъкът вътре в нея се разгоря още повече.

 

На следващия ден тя излезе от дома рано, като каза, че отива на женска консултация. Мари Дюпон дори не вдигна глава от печката — тя беше сигурна, че снаха ѝ е пречупена. Анна вървеше по улицата и усещаше как коленете ѝ треперят, но всяка следваща крачка беше по-лека от предишната.

 

В банката тя седеше срещу служителката и за първи път от месеци говореше спокойно. Сметката беше открита бързо. Когато Анна излезе навън, стискайки документите в чантата си, ѝ се прииска да заплаче — не от болка, а от облекчение.

 

Вечерта Пол се прибра късно от работа. Анна го чакаше в кухнята. Мари Дюпон също беше там — демонстративно спокойна, с изражение на стопанка, уверена във властта си.

 

— Трябва да поговорим — каза Анна и погледна право в съпруга си.

 

— Пак ли? — въздъхна уморено той. — Анна, хайде без сцени.

 

— Без сцени — съгласи се тя. — Аз си тръгвам.

 

Мари Дюпон рязко се изправи.

 

— Къде си мислиш, че отиваш? — в гласа ѝ за първи път се появи тревога.

 

— Не е ваша работа — спокойно отвърна Анна. — Подадох заявление помощите да се превеждат по личната ми сметка. И утре подавам за издръжка. Детето е мое и на Пол. Но вие повече няма да контролирате живота ми.

 

Пол пребледня.

 

— Ти… ти сериозно ли говориш? — прошепна той. — Анна, ти всичко си разбрала погрешно…

 

— Всичко разбрах правилно — прекъсна го тя. — Ти знаеше. Ти позволи. Ти избра страна.

*

Мари Дюпон скочи.

 

— Как смееш! — извика тя. — След всичко, което съм направила за теб!

 

Анна я погледна дълго и внимателно.

 

— Вие направихте само едно — каза тя тихо. — Показахте ми коя сте. Благодаря.

 

Тя взе чантата си и тръгна към вратата. Пол не я спря. Стоеше с наведена глава, сякаш едва сега осъзнаваше, че е загубил нещо важно.

 

Месец по-късно Анна живееше в малък нает апартамент. Беше трудно. Парите не стигаха. Понякога плачеше нощем. Но всяка сутрин се събуждаше без страх. Пол започна да превежда издръжката още след първото съдебно заседание. Мари Дюпон се опитваше да звъни, да крещи, да заплашва, но Анна повече не вдигаше телефона.

 

Когато се роди синът ѝ, Анна го държеше в ръцете си и се усмихваше през сълзи. Тя знаеше: предстоят още много трудности. Но най-важното вече беше направила. Беше избрала себе си и детето си. И никой повече нямаше право да разрязва живота ѝ на части.