— Та нали ти си тръгна от мен заради млада и привлекателна жена. Защо тогава се върна? — погледнах раздразнено бившия си съпруг.

 

— Сериозно ли, Марк? Просто се появяваш след четири години мълчание и сега искаш своя дял от къщата? — Ема кръстоса ръце на гърдите си и го наблюдаваше как несигурно пристъпва от крак на крак на прага.

 

— Ема, нека поговорим спокойно, без излишни емоции, — Марк направи крачка напред. — По закон ми се полага половината от всичко, което сме придобили по време на брака.

 

— Ти си тръгна заради друга — млада, ефектна. Та защо се върна? — в гласа на Ема звучеше раздразнение. — Или твоята Виктория се оказа не чак толкова съвършена, колкото си мислеше?

 

Марк тежко въздъхна и прокара ръка през косата си, в която вече ясно личеше побеляло.

 

— Мога ли поне да вляза? Не искам да обсъждаме това в коридора.

 

Ема неохотно отстъпи, пропускайки го вътре. Апартаментът изглеждаше почти същият, но следи от Марк вече нямаше — по стените висяха нови снимки, мебелите бяха разместени.

*

— Говори по-бързо, след половин час имам тренировка, — тя седна на ръба на дивана и хвърли бърз поглед към часовника.

 

— Трябват ми пари, — каза Марк направо и се настани в креслото. — По документи ми се полага половината от стойността на къщата. Купихме я заедно.

 

— Заедно? — Ема се усмихна иронично. — Не забравяй, че първоначалната вноска беше от моите родители. Това беше замяна на стария им апартамент. Помниш го отлично.

 

— Но къщата беше оформена, докато бяхме женени. И десет години плащах ипотеката наравно с теб, — възрази Марк.

 

— А после просто събра багажа си и си тръгна, заявявайки, че не ти трябва нищо освен колата, — спокойно напомни Ема. — Какво се промени? Свършиха парите? Или на Виктория ѝ омръзна да живее под наем?

 

Марк се намръщи.

 

— Преди половин година ме съкратиха. А Виктория… тя чака дете. Нуждаем се от собствено жилище.

 

Ема усети как сърцето ѝ неприятно се сви. Спомни си как някога Марк мечтаеше за второ дете, но тогава тя отказа — дъщеря им Софи растеше, а Ема искаше да се съсредоточи върху работата си във фитнес клуба.

*

— Поздравления, — каза тя студено. — Но какво общо има това с мен и моята къща?

 

— Нашата къща, — поправи я Марк. — Ема, не искам скандали, но ако се наложи — ще отида в съда.

 

Телефонът прекъсна разговора. Ема погледна екрана — обаждаше се Софи.

 

— Това е Софи, трябва да отговоря, — каза тя и отиде до прозореца. — Здравей, миличка! Всичко е наред. Не, не съм заета… Кой е при мен? — Ема хвърли поглед към Марк. — Баща ти дойде.

 

Марк се оживи.

 

— Дай ми, моля те, да говоря с нея, — помоли той.

 

Ема подаде телефона.

 

— Здравей, слънчице! — гласът на Марк омекна. — Как си? Да, при майка ти съм, решаваме нещо… Разбира се, ще дойда през уикенда, както обещах.

 

Ема го гледаше и неволно усещаше как в нея се надига вълна от стари спомени. Почти двайсет години заедно — общ дом, дете, надежди. А после — рязко заминаване и тишина.

— Предай поздрави на майка ти, — Марк приключи разговора и върна телефона. — Тя каза, че ще дойде през ваканцията.

 

— Знам, — отговори Ема. — Значи искаш пари за къща, в която живея аз и където идва твоята дъщеря? А къде тогава Софи ще се връща — при теб и новото ти семейство?

 

— Ема, не изкривявай нещата. Просто искам това, което ми се полага по закон.

 

— Полага ти се? — тя се усмихна горчиво. — А къде беше ти, когато аз сама плащах ипотеката, ремонта след наводнението, обучението на Софи? Къде бяха тогава твоите „права“?

 

Марк сведе поглед.

 

— Помагах, колкото можех.

 

— Колкото можеше? — Ема се усмихна още по-горчиво. — Ти плати една трета. Останалото беше върху мен.

 

Звънна се на вратата.

*

— Това сигурно е Лукас, — каза Ема, изправяйки се. — Обеща да мине преди смяната си.

 

— Лукас? — Марк повдигна изненадано вежди.

 

— Да. Заедно сме вече година, — хвърли тя през рамо.

 

На прага стоеше висок мъж с букет маргаритки и топла усмивка.

 

— Здрасти, Ема! Дойдох малко по-рано… — той се спря, забелязвайки Марк. — Извинявай, май съм в неподходящ момент?

 

— Всичко е наред, Лукас, влизай, — Ема го хвана за ръката. — Това е Марк, бившият ми съпруг. Марк, запознай се — това е Лукас.

 

Мъжете си размениха кратки, напрегнати погледи.

 

— Мисля, че е време да си тръгвам, — каза Марк, ставайки. — Помисли върху думите ми. Ще се чуем.

 

— Марк, — спря го Ема. — Не възнамерявам да продавам къщата. И нямам пари, за да ти изплатя половината.

 

— Тогава ще се видим в съда, — отвърна той и излезе, тихо затваряйки вратата.

 

Вечерта Ема седеше в кухнята с приятелката си Клара. На масата имаше чайник и чиния с пасти.

 

— Просто дойде и поиска половината къща? — Клара поклати глава. — След четири години тишина?

— Точно така, — въздъхна Ема. — Казва, че е без работа и че новата му жена е бременна.

 

— И ти трябва да решаваш техните проблеми? — възмути се Клара. — Колко удобно.

 

— Той не беше такъв, Клара, — замислено каза Ема. — Когато се разведохме, сам се отказа от къщата. Каза, че нищо не му трябва. А сега изведнъж си спомни.

 

— Притиснат е — затова си спомни, — изсумтя приятелката. — Какво ще правиш?

 

— Утре отивам при юрист, — отвърна Ема. — Искам да разбера какви са реалните му шансове. Но най-много се тревожа за Софи. Тя току-що започна да общува с него. Един съд всичко ще съсипе.

*

— А Лукас какво казва?

 

Ема се усмихна.

 

— Подкрепя ме. Но не искам да го въвличам.

 

— Той наистина ти подхожда, — меко каза Клара.

 

— Да, с него е спокойно, — кимна Ема. — След всичко с Марк мислех, че повече няма да мога да вярвам.

 

Телефонът иззвъня. Беше бащата на Ема.

 

— Татко, здравей. Да, у дома съм. Какво? Откъде знаеш? — Ема се намръщи. — Недей, сама ще се справя. Моля те, не се намесвай.

 

След като затвори, тя уморено въздъхна.

 

— Марк е звънял на баща ми. Казва, че иска да реши всичко мирно. А татко вече се кани да отиде при него „да поговорят по мъжки“.

 

— Познавайки баща ти, не се учудвам, — усмихна се Клара. — Но по-добре без това.

 

— Да… Само че имам чувството, че тук има нещо странно, — тихо каза Ема. — Марк никога не е бил алчен. Дори когато си тръгна, казваше, че най-важното е да се запази уважението.

 

— Може би не той натиска, а Виктория? — предположи Клара.

 

Ема погледна през прозореца и бавно кимна:

 

— Изглежда така…

Ема почти не спа през нощта. В главата ѝ се въртяха откъслечни реплики от разговора, интонации, погледът на Марк — не зъл, а настойчив, сякаш сам се убеждаваше, че има право да иска повече, отколкото някога доброволно беше оставил.

 

На сутринта все пак отиде при юрист. Млада жена я изслуша внимателно, прегледа копията на документите и тихо каза:

 

— Формално той може да претендира за дял. Но има нюанси: първоначалната вноска, писменият му отказ при развода, последващите ви плащания. Съдът не е автомат. Тук много зависи от позицията и доказателствата.

 

— Тоест може да загуби? — попита Ема.

 

— Може. А може и частично да спечели. Но най-важното е, че можете да предложите споразумение.

 

Ема излезе от кантората с тежко усещане. Не искаше война. Не искаше Софи отново да бъде между тях — както тогава, при развода, когато Марк първо изчезна, а после се върна с подаръци и обещания „да започне отначало“ за дъщеря им, но не и за нея.

*

Вечерта Марк се обади сам.

 

— Бях при нотариус, — каза той без поздрав. — Ема, нека не протакаме. Готов съм на компромис.

 

— Какъв? — тя седна на перваза, гледайки към двора, където деца караха тротинетки.

 

— Не ми трябва половината. Разбирам, че това ще удари Софи. Но ми трябва сума за първоначална вноска. Останалото ще вземем на кредит.

 

Ема затвори очи.

 

— Осъзнаваш ли, че тези пари са моите години? — тихо каза тя. — Ремонти, извънреден труд, безсънни нощи. Това не е „излишно“.

 

— Знам, — Марк замълча. — Не се гордея с начина, по който си тръгнах. Но сега имам друг избор. И друго дете.

 

Думата „друго“ я проряза най-болезнено.

 

— Нека се видим. Не тук. И без крясъци, — каза Ема.

 

Срещнаха се в малко кафене до училището на Софи. Марк изглеждаше по-възрастен, отколкото преди четири години: уморени очи, стиснати устни. Говореше тихо, често спираше, сякаш подбираше думите.

 

— Не искам да ти вземам дома, — повтори той. — Но имам нужда от помощ. Еднократна.

— Помощ се иска, — отвърна Ема. — А не се изисква със заплаха за съд.

 

Той наведе глава.

 

— Права си.

 

Те се разбраха: Ема ще изплати сума, по-малка от поисканата, но достатъчна за вноската. В замяна Марк ще подпише окончателен отказ от всякакви претенции към дома. И отделно — ангажимент да не въвлича Софи в конфликта.

 

Когато излязоха от кафенето, Марк внезапно спря.

*

— Радвам се, че имаш Лукас, — каза той. — Станала си по-спокойна.

 

— Просто спрях да нося всичко сама, — отговори Ема.

 

До съд не се стигна. Документите подписаха след седмица. Същата вечер Софи дойде при майка си в кухнята с рисунка — къща с голям прозорец и три фигури вътре.

 

— Това ли сме ние? — попита Ема.

 

— Да, — кимна Софи. — Ти, аз и Лукас. А татко… — тя се поколеба, — той ще идва на гости.

 

Ема прегърна дъщеря си, усещайки как вътре най-сетне се отпуска.

 

След месец Лукас се нанесе при тях. Без гръмки думи и обещания — просто остави кашоните в коридора и попита къде да закачи якето си. В дома стана по-тихо. По-сигурно.

*

Понякога Ема мислеше за Марк — без злоба, без обида. Като за част от живота, която е приключила не заради едно решение, а заради много малки мълчания.

 

Сега тя знаеше със сигурност: миналото може да се уважава, но трябва да се живее напред. А домът не са квадратни метри и не са дялове по закон. Домът е мястото, където не ти се налага да доказваш, че имаш право да останеш.