Ти не си купувал този апартамент, за да ми поставяш условия — рязко постави на място съпруга си Марта.

 

— Не, Марта, за това дори не може да става дума — Даниел кръстоса ръце на гърдите си и упорито поклати глава.

 

Марта спря до кухненската маса с телефон в ръка. Току-що беше приключила разговор с майка си и изправената ѝ стойка, както и напрегнатият, студен поглед ясно показваха — тя няма намерение да отстъпва.

 

— Това е майка ми, Даниел. Апартаментът ѝ е наводнен. Искаш ли да живее три месеца в хотел?

*

Даниел тежко въздъхна и отмести поглед към прозореца. Отвън се простираха новите жилищни сгради на техния квартал — поддържан, зелен и на пръв поглед спокоен. Преди пет години, когато се бяха преместили тук от неговата тясна гарсониера, той се беше чувствал победител. Сега този просторен тристаен апартамент все по-често му изглеждаше чужд.

 

— Нямам нищо против майка ти — започна той предпазливо, сякаш стъпваше по тънък лед. — Но знаеш, че когато Клара е наблизо, животът ни се превръща… — той се запъна, търсейки думите, — …в постоянно напрежение.

 

Марта се намръщи.

 

— Напрежение? В какъв смисъл?

 

— Тя коментира всяко мое действие — Даниел започна да брои на пръсти. — Размества нещата в кабинета ми. Възпитава децата по свой начин и постоянно казва, че всичко правя погрешно. И още ти напомня, че „идеалната партия“ за теб би бил синът на нейната приятелка.

 

— Даниел, това беше преди десет години! — размаха ръце Марта.

 

— Да, и аз го помня отлично — горчиво се усмихна той. — Както и това, че инженерът не бил „професия за истински мъж“. Или как заяви, че с моята заплата няма да мога да осигуря на теб и децата достоен живот.

 

Марта прехапа устни. Знаеше, че майка ѝ понякога е рязка и прекалено директна. Но сега тя беше останала без дом и се нуждаеше от помощ.

 

— Даниел, това е само за няколко месеца. Знаеш, че няма други варианти.

 

— А братовчедка ти? Нали има голям апартамент.

 

— Тя е в Испания до пролетта, забрави ли? — Марта се приближи и внимателно докосна рамото му. — Разбери, това е майка ми. Не можем да я оставим сама.

 

Даниел меко, но решително отдръпна ръката ѝ.

 

— Съжалявам, Марта, но отговорът ми е не. Не искам Клара да живее у нас толкова дълго. Обичам семейството си и искам да се прибирам у дома там, където е спокойно. Където не трябва всеки път да доказвам, че съм достоен да бъда твой съпруг.

 

В очите на Марта проблесна раздразнение. Тя няколко секунди мълчаливо гледаше мъжа си, после лицето ѝ сякаш се вкамени.

 

— Значи твоят комфорт е по-важен от моето семейство? От човека, който винаги е бил до мен? Който ми помагаше с ресторанта, когато ти го смяташе за каприз?

 

— Марта, хайде без…

 

— Не, точно с това! — гласът ѝ зазвъня като опъната струна. — Ти не си купувал този апартамент, за да ми диктуваш условия! Седемдесет процента от парите за него вложих аз. В ресторанта, който ти наричаше празна прищявка!

 

В стаята увисна тежка, задушаваща пауза. Даниел бавно стана от стола. Лицето му побеля, а в погледа му се появи нещо студено и чуждо.

*

— Ясно — тихо каза той. — Сега знам как цениш моя принос към семейството.

 

Той се обърна и излезе. След няколко минути входната врата хлопна силно.

 

На следващия ден Клара влезе в апартамента на дъщеря си с голям куфар и няколко чанти. Висока, с подредена прическа и строг, оценяващ поглед, тя приличаше на учителка от старата школа.

 

— Къде е Даниел? — попита тя, прегръщайки дъщеря си и внуците.

 

Лукас се спогледа с по-малката си сестра.

 

— Татко отиде при чичо Маркус. С мама се скараха — отговори той.

 

Клара въпросително погледна дъщеря си, но Марта само поклати глава.

 

— Бабо! — Ема я дръпна за ръкава. — Ти ще живееш в моята стая. Даже освободих една полица за теб!

 

— Благодаря ти, скъпа — меко каза Клара. — Но по-добре ще се настаня в хола.

 

— Не, мамо — твърдо отвърна Марта. — Всичко е решено. Ти си в стаята на Ема, а тя ще се премести при Лукас.

 

— На двуетажното легло! — радостно добави момичето. — Като на лагер!

 

Марта се усмихна, но вътре в нея растеше тревога: Даниел цял ден не отговаряше на обажданията.

 

Късно вечерта дойде съобщение:

 

„Засега съм при Маркус. Нужно ми е време да помисля. На децата кажи, че съм в спешна командировка.“

 

Марта почувства как гърлото ѝ се свива. За петнадесет години брак те никога не бяха се разделяли така — в кавга, без обяснения и без срокове. Тя дълго набираше отговор, изтривайки думите една по една, но накрая написа само:

 

„Добре. Пази се.“

*

Марта почти не беше спала. Нощта беше минала в тревожна полудрямка — тя се вслушваше във всеки шум в апартамента, сякаш още се надяваше да чуе стъпките на Даниел в антрето. Сутринта стана по-рано от всички, свари кафе и седна до прозореца, гледайки двора, където чистачът лениво събираше мокрите листа. Мислите ѝ се въртяха в кръг и все се връщаха към едно и също — как бяха стигнали дотук.

 

Клара се появи в кухнята тихо, сякаш не искаше да наруши крехкото равновесие. Погледна внимателно дъщеря си, недокоснатата чаша кафе и тежко въздъхна.

 

— Той си тръгна заради мен, нали? — попита без упрек, но с онази директност, от която Марта винаги се свиваше още от дете.

 

Марта бавно вдигна поглед.

 

— Не само заради теб, мамо. Просто всичко се беше натрупало.

 

Клара седна срещу нея и сложи ръце в скута си.

 

— Не исках да разрушавам семейството ви. Мислех… — тя замълча, търсейки думите, — …че ще се справите. Както винаги.

 

Марта се усмихна горчиво.

 

— Справяхме се. Докато не спряхме да си говорим честно.

 

В този момент от стаята надникна Ема, а след нея се появи съненият Лукас. Клара веднага се изправи и започна да се суети, сякаш отново влезе в познатата роля на грижовна баба. Марта наблюдаваше това и усещаше как в нея се надига раздразнение, смесено с вина.

 

По-късно през деня тя не издържа и отиде в ресторанта. Работата винаги ѝ помагаше да подреди мислите си. В залата ухаеше на прясно изпечени сладкиши и кафе, сервитьорите тихо си разменяха думи, подготвяйки се за обедната смяна. Тук всичко беше нейно — от цвета на стените до менюто. Тук тя усещаше увереността, която напоследък губеше у дома.

 

Телефонът ѝ извибрира, докато проверяваше доставките. Съобщението беше от Даниел.

 

„Можем ли да поговорим днес? Ще мина вечерта.“

 

Сърцето ѝ прескочи, но тя се насили да отговори спокойно:

 

„Добре. Децата ще са вкъщи.“

 

Вечерта Марта подреди апартамента така, сякаш се готвеше не за разговор, а за изпит. Клара усещаше напрежението и, без да задава въпроси, предложи да излезе с децата на по-дълга разходка.

 

Когато звънецът иззвъня, Марта за миг затвори очи, събирайки сили. Даниел стоеше на прага — отслабнал, с умора под очите. Влезе мълчаливо, свали якето си неловко, сякаш беше гост в собствения си дом.

 

— Здравей — каза тихо той.

 

— Здравей — отвърна Марта.

 

Седнаха един срещу друг в кухнята. Тишината отново застана между тях, но този път беше различна — не взривоопасна, а предпазлива.

 

— Сгреших — заговори пръв Даниел. — Не в това, че ми е трудно с майка ти… а в това, че си тръгнах, тръшвайки вратата. Това беше бягство.

*

Марта бавно кимна.

 

— А аз сгреших, когато заговорих за парите — призна тя. — Знаех, че ще те нарани. И въпреки това го казах.

 

Той я погледна внимателно, сякаш я виждаше по нов начин.

 

— Не ми трябват проценти и доказателства — каза той. — Трябва ми усещането, че не съм чужд в собственото си семейство.

 

— А на мен ми трябва да знам, че не ме поставяш пред избор между теб и майка ми — отвърна Марта. — Защото това е избор, в който всички губят.

 

Замълчаха. После Даниел пое дълбоко въздух.

 

— Говорих с Маркус. Той предложи да помогне на Клара да намери временно жилище близо до него. Аз съм готов да участвам в това. Но… — той вдигна очи, — …не съм готов да живея в постоянно напрежение.

 

Марта усети как нещо вътре в нея постепенно се отпуска.

 

— Ще говоря с мама — каза тя. — Истински. Без обиди и премълчаване.

 

В този момент входната врата хлопна — Клара се беше върнала с децата. Тя веднага усети, че нещо се е променило — по погледите, по гласа им. Когато децата се прибраха в стаите си, Марта повика майка си в кухнята.

 

Разговорът не беше лесен. Клара първо се защитаваше, после се обиди, а накрая замълча и сведе поглед.

 

— Наистина понякога прекалявам — призна тя. — Просто ме е страх да не остана ненужна.

 

Марта се приближи и я прегърна.

*

— Ти си нужна. Но не за сметка на брака ни.

 

След седмица Клара се премести в малък, но уютен апартамент недалеч от Маркус. Марта помагаше с подреждането, а Даниел ремонтираше контакти и сглобяваше мебели. Това не направи отношенията им идеални, но върна усещането, че отново са от една страна.

 

Една вечер, когато децата вече спяха, Марта и Даниел седяха на балкона с чаши чай. Долу градът шумеше тихо и равномерно.

 

— Ще се справим ли? — попита тя тихо.

 

Даниел я погледна и леко се усмихна — за пръв път от дълго време искрено.

 

— Ако започнем да си говорим, преди да започнем да броим проценти — да.