Ти прехвърли жилището на родителите си и искаш аз да продължа да тегля ипотеката? Не прекали ли? — попита Анна съпруга си.

 

Онази вечер в кухнята на новия им апартамент все още се носеше характерната миризма на току-що приключил ремонт — смесица от боя, лепило и нещо ново, непривично. Анна извади бутилка шампанско, подарена от колегите за новодомството, постави я внимателно в кофичка с лед и зачака съпруга си за вечеря. В социалните мрежи тя вече беше публикувала десетина снимки на новия апартамент с надпис: „Нашето уютно семейно гнездо“. Пет години заедно — и ето го, първият наистина сериозен ход: собствен дом, макар и купен с ипотека, но техен, изстрадан и дълго чакан.

 

Даниел закъсняваше. През последните месеци това беше станало почти норма: извънредна работа, внезапни срещи, спешни задачи, които „не търпят отлагане“. В съобщенията отговаряше кратко и сухо: „Ще закъснея“, „Ще се прибера късно“, „Не ме чакай за вечеря“. Днес беше обещал да се прибере навреме — денят беше специален, първата нощ в новия им апартамент, който чакаха толкова дълго.

 

Анна подреди масата, опитвайки се да не мисли за часовника. Той не отговори нито на трите ѝ съобщения, нито на двата ѝ разговора. Шампанското вече беше изстинало недостатъчно — беше се стоплило. По някаква причина именно това ѝ се стори особено обидно — топло шампанско в деня на новодомството, като символ, че нещо не върви както трябва.

 

Даниел се появи почти в десет. Но не беше сам.

*

— Анничка, имаме гости, — усмихна се напрегнато той, пропускайки напред възрастна двойка.

 

— Запознай се, това са моите родители, Петер и Марта.

 

Анна замръзна с чашата в ръка. За пет години брак тя нито веднъж не беше срещала родителите на съпруга си. Даниел ги посещаваше в Лион два пъти годишно и разказваше пестеливо за пътуванията: „Добре“, „Всичко е както обикновено“. За запознаване на съпругата с родителите му никога не беше ставало дума.

 

Бащата на Даниел, нисък, здраво сложен мъж с подчертана изправена стойка, огледа апартамента с преценяващ поглед.

 

— Ето така сте се устроили. Неплохо, съвсем прилично.

 

Майката, суха жена с тънки устни и хладен поглед, мълчаливо кимна, без да сваля връхната си дреха, сякаш нямаше намерение да се задържа дълго.

 

Анна се усмихна неловко, усещайки как напрежението се надига в нея:

 

— Заповядайте, чувствайте се като у дома си. Аз… не очаквах гости.

 

— Какви гости сме ние, — усмихна се Петер. — Ние вече сме, може да се каже, почти съседи.

 

Даниел се закашля и бързо отмести поглед от жена си.

 

— Татко имаше предвид, че ще идват често. Нали, Анна, хубаво е, че родителите най-после дойдоха?

 

Марта вече беше отворила хладилника и надникна вътре с явното недоволство.

 

— Бедничко живеете. А къде са запасите? Нямате ли нищо приготвено?

 

— Току-що се преместихме, — тихо отвърна Анна. — Утре щяхме да ходим до магазина…

 

— А тапетите кой ги избра? — Петер почука с пръсти по стената. — Евтиния. След половин година ще паднат.

 

Анна погледна към съпруга си. Той се мотаеше в антрето като ученик, хванат в провинение, и не се решаваше да влезе по-навътре.

 

— Даниел, може ли за минутка? — кимна тя към балкона, стараейки се да говори спокойно.

 

На балкона беше хладно. Анна обгърна ръцете си около тялото, усещайки как студът прониква под кожата ѝ.

 

— Обясни ми какво става? Защо не ме предупреди, че ще доведеш родителите си?

 

Даниел сплете пръстите си — винаги правеше така, когато се изнервеше и не знаеше откъде да започне.

 

— Разбираш ли, при тях сега има ситуация… Къщата в Лион… Там нещата са сложни. Банка, някакви документи, наследство…

 

— И? — Анна го гледаше, без да откъсва поглед.

 

— Трябва им място, където да живеят. Малко. Временно.

 

— При нас? — всичко вътре в Анна изстина. — В нашия нов апартамент? Ние самите току-що се нанесохме!

*

Анна рязко се обърна към прозореца, в чиято тъмнина се отразяваше собственото ѝ напрегнато лице.

 

— „Временно“ — това колко е? Седмица? Месец? Година? — говореше тихо, но всяка дума режеше въздуха. — Изобщо осъзнаваш ли какво направи?

 

Даниел прокара ръка през косата си и въздъхна тежко.

 

— Не исках да стане така. Наистина. Те ме поставиха пред свършен факт. Продадоха къщата, уредиха всичко… Разбрах едва днес.

 

Анна бавно се обърна към него.

 

— Продали? — повтори тя. — Тоест нямат къде да се върнат?

 

Той мълчаливо кимна.

 

— И ти реши, че просто можеш да ги доведеш тук, — гласът ѝ потрепери. — В апартамента, който взехме на кредит. Който ще изплащаме още дълги години. Или… — тя присви очи, — вече не „ние“?

 

Даниел сведе поглед.

 

— Прехвърлих жилището на тях, — най-сетне изрече той. — Така беше правилно. Те са възрастни, имат нужда от сигурност.

 

В гърдите на Анна сякаш нещо се скъса.

 

— А аз? — тя направи крачка към него. — Аз имах нужда от честност. От разговор. От избор. Ти ме лиши от всичко това.

 

От кухнята се чу гласът на Марта:

 

— Даниел, още ли си там? Студено е, а вечерята май вече изстина.

 

Анна се усмихна кратко и безрадостно.

 

— Чуваш ли? — каза тя. — Те вече се чувстват като у дома си.

 

Тя мина покрай съпруга си и се върна в стаята. Петер седеше на масата и наливаше шампанско в чашите, без да пита.

 

— Е, — каза той, — трябва да се отбележи. Нов апартамент, нов живот.

 

Анна спря.

 

— Извинете, — произнесе ясно тя, — но това е моят дом. И не съм готова да го споделям без съгласието си.

 

Марта стисна устни.

*

— Жено, — отвърна хладно тя, — в семейството решенията ги взема мъжът.

 

Анна погледна Даниел. Той мълчеше.

 

В този миг всичко стана пределно ясно.

 

— Тогава ето моето решение, — каза тя спокойно. — Няма да плащам ипотека за жилище, в което нямам място. Утре отивам при адвокат. Или уреждаме всичко честно, или се разделяме.

 

Петер изсумтя, но Анна вече не го слушаше. Тя влезе в спалнята, затвори вратата и се облегна на нея с гръб. Вътре беше празно и болезнено, но заедно с това се появи странно усещане за облекчение.

 

По-късно, посред нощ, тя чу как Даниел събира вещи. Той не почука.

 

Сутринта апартаментът беше необичайно тих. Анна си направи кафе и за първи път от дълго време го изпи спокойно. Миризмата на ремонта вече не я притискаше — беше просто фон.

 

Това гнездо не се оказа семейно. Но се превърна в отправна точка.

 

И Анна знаеше със сигурност: оттук нататък ще живее по своите правила.