— ТИ СИ ДЛЪЖНА да ми дадеш премията! — повиши тон Валерия Петрова. — В семейството аз решавам за какво се харчат парите, ясно ли е?!

 

Телевизорът бучеше от самата сутрин като стар вентилатор във входа. Този шум отдавна беше станал част от апартамента — като праха по горния рафт: пречи, но всички вече са свикнали с него. В новините отново обсъждаха тарифи и помощи. Улавях отделни думи: „повишение“, „не е предвидено в бюджета“… Сякаш за някого това още беше новина.

 

Седях в кухнята, дояждах изстиналата каша и безцелно превъртах телефона. Премията беше преведена вчера. Цифрите на екрана изглеждаха нереални — отдавна не бях виждала такава сума по сметката си. С нея можех най-сетне да взема кредит за употребявана „Киа“ и да спра да зависа от автобусите, в които сутрин мирише на чужди якета и сънлива умора.

 

— Е, ще минем ли днес през мама? — попита Марк, влизайки в кухнята уж между другото. Той винаги го правеше така: формално въпрос, а всъщност — вече взето решение.

*

Кимнах, макар че вътре всичко се сви. Не заради пътя — просто знаех, че разговорът отново ще е за пари. Тя сякаш усещаше момента, в който при нас се появяваха дори малко излишни средства.

 

— За дълго ли? — попитах, преструвайки се, че разбърквам чая, въпреки че той отдавна беше изстинал.

 

— Както стане — сви рамене Марк. — Знаеш каква е мама.

 

Знаех. Прекалено добре.

 

Валерия Петрова ни посрещна на вратата с халат с леопардови вложки. Изглеждаше така, сякаш не сме дошли на гости, а на отчет.

 

— Заповядайте, заповядайте — въздъхна леко, сякаш сме закъснели за важен преглед. — Марк, свали якето, пак ще се изпотиш. София, защо си толкова бледа? Пак ли работиш до късно?

 

Промърморих нещо за проект и реших да не споменавам премията. Напразно. Тя вече знаеше.

 

— И така — Валерия Петрова сложи на масата чиния с нарязан хляб и колбас, — Марк каза, че имате премия.

 

Марк се изкашля. Погледнах го — разбира се, че е разказал.

 

— Да, получих премия — отговорих спокойно, без усмивка.

 

— Чудесно — седна срещу мен, сложила ръце на масата като счетоводител. — Значи можем да помислим за ремонт в нашия общ апартамент.

 

— В нашия? — уточних, усещайки как в мен се надига вълна.

 

— А чий друг? Марк е регистриран там. Аз също. Ти го ползваш. Така че… — тя направи пауза и отпи чай. — Парите е по-добре да се вложат разумно.

 

— А колата? — не издържах. — Исках да си купя кола.

 

Тя ме погледна така, сякаш съм предложила да купя дирижабъл.

 

— Кола? София, сериозно ли? Да не би да си направила лични магистрали? Всички си пътуват спокойно с автобус.

*

Марк мълчеше, както винаги. Това негово мълчание ме дразнеше повече от думите ѝ.

 

— София — продължи тя, — разбирам, млада си, иска ти се да харчиш. Но трябва да мислиш за бъдещето. Колата са разходи: гориво, ремонти, застраховка. А ремонтът е за години.

 

— Ремонт в апартамент, който е на ваше име — казах тихо, но достатъчно ясно.

 

— Разбира се — усмихна се Валерия Петрова, — ти нали няма вечно да живееш с Марк.

 

В този момент сякаш земята се разклати под краката ми. Тя го каза спокойно, като прогноза за времето. А Марк… отново замълча.

 

— Мамо — обади се той най-накрая, — ще помислим.

 

— Мислете, мислете — отвърна тя, и в гласа ѝ ясно се усещаше, че решението вече е взето.

 

На връщане към дома мълчахме. Гледах сивите блокове през прозореца и осъзнавах: това вече не беше гняв. Беше разочарование. В съпруга ми, в неговата вечна предпазливост, в чуждото право да ми диктуват какво да правя с парите си.

 

Вечерта лежах на дивана, телевизорът отново бучеше, но аз не чувах нищо. В главата ми се въртеше само една мисъл: ако замълча сега, така ще бъде винаги.

 

Телефонът иззвъня. „Мама на Марк“. Не отговорих.

*

След минута дойде съобщение:

„София, помислете още. Колата е глупава идея. Утре ще обсъдим.“

 

Гледах екрана и усещах как вътре в мен се надига тежко, лепкаво раздразнение. „Утре“ означаваше — пак. Същият тон, същият натиск.

 

И тогава разбрах: взривът вече е съвсем близо.