— ТИ СИ ДЛЪЖНА да отстъпиш апартамента си на зълвата! — пронизително крещеше свекървата. — Тя е МЛАДА, а ти така или иначе ще останеш САМА!

 

От кухнята се чуваше бученето на телевизора. Някакво токшоу — за разводи или издръжки: всичко накуп, шум, сълзи, водещият се надвиква, сякаш ще получи награда за сила на гласа. Виктория за миг си помисли да извади щепсела от контакта — после махна с ръка, нека Артур гледа. От сутринта се мотае недоволен, сякаш тя му е сервирала не борш с копър, а грис.

 

Тя стоеше до прозореца с третата чаша кафе. Горчиво, без захар — като характера на Марта Шнайдер. В апартамента миришеше на храна, прах за пране и на нещо застояло — може би от старата гъба на мивката, която Артур обещаваше да смени вече няколко дни.

*

Погледът ѝ падна върху перваза — сметки, касова бележка от магазина, някакви гайки. Пак Анна беше оставила боклуците си, когато „скочи за минутка“.

 

За минутка. Разбира се. Миналия път седя три часа, изяде всичко нарязано и два пъти счупи прахосмукачката. После качи снимка в социалните мрежи: „Обожавам да идвам у брат ми, толкова е уютно“. Уютно — защото Виктория всеки ден търка до блясък.

 

— Ще ядеш ли, или да заключвам хладилника? — извика тя към хола.

 

— Изчакай, тук е интересно за издръжките — отвърна Артур, без да откъсва очи от екрана.

 

— Аха, ще ти е полезно — промърмори Виктория и се върна към масата.

 

Пред нея лежеше тетрадка със сметки. Половин година събираше стотинка по стотинка за кола втора употреба. Не нова — има глава на раменете си, няма да се набутва в кредити. Но работеща, с климатик. До офиса пътуването с автобус е час и половина, а маршрутка е вечна драма: или не идва, или е претъпкана. А после чакаш на опашка за кафе — цялата мокра и изнервена.

 

— Тридесет и две… плюс петнадесет… четиридесет и седем. Още петдесет и ще стигнат — шепнеше тя, взирайки се в цифрите. — Да издържа до ноември.

 

Но да издържи ставаше все по-трудно.

 

Вчера Марта Шнайдер пак беше идвала. Без предупреждение, със собствения си ключ. Застана в коридора като контрольор на пропуск.

 

— Тук е хладно. Тръбите работят ли? — злобно отбеляза тя, оглеждайки се.

 

— Още е септември, парното не е пуснато — спокойно отвърна Виктория, стискайки пръсти. Отдавна беше разбрала: с Марта — само учтиво, иначе ще избухне.

*

— Ти можеше да си сложиш подово отопление. Ние на Анна ѝ направихме в банята. Всичко за дъщеричката. А ти какво — цялата в дългове ли си?

 

— Не, ипотеката вече съм я изплатила — равнодушно каза Виктория. — А на Анна, доколкото знам, майка ѝ помогна.

 

— Разбира се. Аз съм майка — гордо потвърди тя.

 

И вече на прага, между приказки за захар и внуци, Марта Шнайдер „между другото“ подхвърли:

 

— А Анна се омъжва. Намерили са с Жюл апартамент… още не са купили, но търсят. Цените са високи, разбира се. Та си мислим, може би вие… как да кажа… да помогнете?

 

Думите се забиха като на забавен кадър.

 

— Да помогнем — как точно? — попита Виктория.

 

— Ами… вашият апартамент е хубав. Първи етаж, без асансьор, удобно. И ремонтът е приличен. С Артур си говорихме: може би Анна временно да поживее там, докато си намерят свое…

 

— Тоест… искате да отстъпя апартамента си на Анна? — Виктория произнесе бавно, без да вярва.

 

— Не да го отстъпиш, какви ги говориш! — размаха ръце свекървата. — Само временно. А ти можеш да дойдеш при нас. Или да наемете нещо. Артур ще помогне. Работата му е сигурна.

 

— Разбира се — усмихна се кисело Виктория. — Само че той ще помага на Анна, не на мен.

 

— Вики, не бъди егоистка — меко, почти поучително каза Марта Шнайдер, докато прибираше ябълките от кухнята на Виктория в чантата си. — Семейството е, когато всички са един за друг. Пък и ти нямаш деца. А Анна, дай Боже, скоро ще има.

*

Тези думи удариха по-силно от шамар.

 

„Без деца“ — значи отстъпи. Значи нямаш стойност. Ти си резервен вариант.

 

Виктория тогава не каза нищо. Само стоеше ледена и гледаше как вратата се затваря след нея.

 

— Кажи ми — обърна се тя сега към Артур, изключвайки телевизора. — Знаеше ли за сватбата на Анна?

 

Той трепна.

 

— Ами… така, отнякъде. Мама спомена.

 

— А за апартамента?

 

Той се почеса по тила.

 

— Вики, хайде, не започвай…

 

— Аз ли започвам? — гласът ѝ потрепери, но тя веднага се овладя. — Сериозно ли мислиш, че трябва да дам апартамента си на сестра ти?

 

— Никой не е казал „да го дадеш“. Само временно. Докато се устроят. А ние… ами…

 

— Ние какво?

*

— Ние ще се изнесем. Или ще поживеем при мама. Това е за малко…

 

— А аз човек ли съм? — рязко каза тя. — Аз склад ли съм, временно жилище за вашата Анна?

 

Той замълча.

 

В главата ѝ туптеше: Аз сама изплатих ипотеката. Работих на две места. Пестях всяка стотинка. А сега — дай. Защото нямам деца. Защото съм „излишна“.

 

Тя спокойно допи изстиналото кафе.

 

— Няма да ходя никъде. И апартамента няма да отстъпя. Нито на Анна, нито на теб, нито на майка ти — каза тихо, но твърдо.

 

— Ти си егоистка — промърмори той.

 

— Но с жилище — отсече Виктория. — Независима егоистка.

 

Той тръшна вратата на балкона и запали цигара. А тя гледаше сметките си: остават петдесет хиляди. Само петдесет.

 

Гневът вътре вече се беше сменил с друго. Умора. Осъзнаване. Трезвост.

 

Тя повече нямаше намерение да мълчи. Но засега — тишина.

 

— Защо ме гледаш така? — попита Артур, дъвчейки кюфте с вид на раздразнен ученик.

*

— Как така? — сухо отвърна Виктория.

 

— Все едно ти дължа нещо. Аз цял ден съм на работа.

 

— А аз — от сутрин до вечер. И домът е върху мен. И сметките са върху мен. И търпението е върху мен — каза тя тихо, без да вика.

 

Той обичаше, когато му крещят — за да си тръгне „обиден“. Но спокойствието я ядосваше повече.

 

— Значи точно сега искаш да се разправяме? — натисна той.

 

— Не, Артур. Искам да чуя. Можеш ли ясно да кажеш: на чия страна си?

*

— Можеш ли ясно да кажеш: на чия страна си?..

 

Артур дълго дъвчеше. Твърде дълго. После остави вилицата, сякаш внезапно натежа.

 

— Вики, защо така… — започна той, избягвайки погледа ѝ. — Ние сме семейство. Трябва да мислим… рационално.

 

— Рационално — как? — тя не повиши тон. — Да сметнем на кого му е по-удобно да ме изтласка от собствения ми апартамент?

 

— Никой не те изтласква — раздразнено махна с ръка той. — Преувеличаваш. Мама просто предложи вариант.

 

— Предложи вариант, в който аз съм излишна — спокойно каза Виктория. — Това не е предложение, Артур. Това е проверка. И ти я провали.

 

Той скочи, разходи се из кухнята и спря до прозореца.

 

— Ти винаги драматизираш. На Анна ѝ е трудно. Тя е млада, сватба, планове…

 

— А на мен ми е лесно ли? — Виктория се изправи след него. — Ти поне веднъж попита ли как съм аз? Не как е удобно на майка ти, не как е изгодно за Анна. Аз.

 

Той мълчеше. Навън се хлопна входна врата, някой се смееше, животът вървеше — без техните кухненски войни.

 

— Днес говорих с брокер — неочаквано каза тя.

 

Артур рязко се обърна.

*

— С какъв брокер?

 

— Нормален. За продажба на апартамента — Виктория го гледаше право. — Или за отдаване под наем. Още мисля.

 

— Ти луда ли си? — избухна той. — Това е нашият дом!

 

— Не — тихо отвърна тя. — Това е моят дом. Купен преди брака. Изплатен от мен. Ти го знаеш.

 

— И какво искаш да кажеш?

 

— Искам да живея там, където не ме смятат за временна. Където не планират живота ми без мен — тя направи пауза. — И да, подадох молба за развод.

 

Думите увиснаха между тях като студена пара.

 

— Ти… какво? — усмихна се той, но в очите му проблесна объркване. — Заради някакъв апартамент?

 

— Не — Виктория поклати глава. — Заради теб. Заради това, че нито веднъж не каза: „Стоп, това е неправилно“. Дори сега.

 

Той седна бавно, сякаш краката му не го държаха.

 

— Мама няма да го преживее…

 

— А аз не съм длъжна да живея живота си заради майка ти — спокойно каза тя. — Правих го твърде дълго.

 

На следващия ден тя събра документите и ги сложи в папка. Артур излезе рано, тръшна вратата, без да се сбогува. Вечерта се обади Марта Шнайдер — крещеше, обвиняваше, плачеше, заплашваше с „позор за цялото семейство“. Виктория изслуша и учтиво се сбогува.

*

Месец по-късно Артур се изнесе при майка си. Анна се обиди — „така не се постъпва“. За първи път от много години Виктория не се оправдаваше.

 

Продаде стария диван, купи билет за обучение, за което отдавна мечтаеше, и внесе последните петдесет хиляди — точно толкова, колкото не ѝ достигаха — за кола втора употреба. С климатик.

 

Сутринта излезе от дома, седна зад волана и тръгна на работа без маршрутки, без блъсканица, без усещането, че животът ѝ е нечия отстъпка.

 

В огледалото за обратно виждане се отрази погледът ѝ. Уморен, но спокоен.

И за първи път от дълго време — неин.