— Амели, вече знаеш ли? — изстреля тя още от вратата.
Аз самата разбрах едва вчера. Виктория уж била бременна от него. Вече трети месец.

— Не вярвам, — прозвуча глухо гласът на Амелия. — Невъзможно е Оливие… Ние с него… Трябваше да се женим!

Амелия изпусна плика и се хвана за стената. Пред очите ѝ притъмня, пръстите ѝ изстинаха, сякаш беше докоснала замръзнало стъкло.
Розовата плътна хартия със златист релеф плавно се плъзна по пода и спря до краката ѝ, сякаш се подиграваше.

— Това не може да е истина, — прошепна тя с непослушни устни. — Просто не може.

Момичето клекна и вдигна плика. Може би ѝ се е привидяло? Някаква зла шега?
Но не — ето го, ясно и подредено:

„Каним Ви на тържествения брак на Оливие Симон и Виктория Андре.”

В слепоочията ѝ заби тътен. Амелия четеше редовете отново и отново, без да вярва на очите си.
Оливие и Виктория? Нейният годеник и най-добрата ѝ приятелка?
Как са могли!

*

— Амели, — долетя от кухнята гласът на майка ѝ. — Ела да закусиш, палачинките са готови.
— Идвам! — извика Амелия и набързо пъхна поканата в джоба на домашния си панталон.

Тя се изми със студена вода, опита се да придобие нормален вид.
В огледалото — бледо лице и огромни объркани очи.

„Спокойно. Събери се, — нареди си наум. — Само това ми липсва — да се разрева пред родителите си.”

В кухнята миришеше на топлина и детство. Майка ѝ се суетеше около печката, баща ѝ четеше вестник с чаша кафе — сякаш в света не се случваше нищо страшно.

— Как спа, мъниче? — майката сложи пред нея чиния с горещи палачинки. — Умори ли се от пътя?
Амелия кимна, мажейки сметана без да мисли. Гърлото ѝ беше стегнато, залъкът не слизаше надолу.

— Бледа си, — тревожно отбеляза майка ѝ. — Да не ти е лошо?
— Не, не, всичко е наред, — отвърна твърде бързо Амелия. — Просто не съм се наспала.

Тя преглътна парче палачинка и едва не се задави. Вътре всичко крещеше: трябва да направя нещо. Но какво? Къде? Към кого?

Звънецът издрънча. Амелия подскочи.
На прага стоеше Луиза — разрошена, задъхана, с горящи очи.

— Амели, вече знаеш ли? — издиша тя.
Амелия мълчаливо кимна. Луиза я хвана за ръката:
— Хайде. Трябва да поговорим.

Те вървяха по утринните празни улици. Луиза се спъваше от вълнение, думите се блъскаха една в друга:
— Вчера едва разбрах. Виктория е бременна от Оливие. Вече три месеца.
Казва, че всичко било случайно — някакво парти, прекалили.
А сега — сватба след седмица.

— Не вярвам, — глухо каза Амелия. — Оливие не би могъл… Ние с него… Трябваше…

— Амели, — Луиза я погледна право, без да смекчава нищо. — Ти живееш в Париж, а той е тук.
Колко време мислиш, че човек издържа? Виктория го гледа отдавна. Още от гимназията.

Амелия спря и се опря на топлия ствол на стар явор.
Земята под краката ѝ сякаш се разтвори.

— Знаеш ли кое боли най-много? — прошепна едва чуто. —
Аз всъщност усещах, че нещо не е наред.

*

Луиза мълчеше, гледайки приятелката си — сякаш се страхуваше, че една неуместна дума ще я довърши.
Амелия стоеше, вкопчена с пръсти в кората на дървото, опитвайки се да задържи света да не се срути.

— Амели… — тихо започна Луиза. — Хайде да се приберем. Трябва да легнеш, да се съвземеш.

Но Амелия поклати глава.
— Не. Трябва да говоря с него.

Луиза потрепери.
— Сигурна ли си? Сега? Той може да каже каквото поиска.
— Толкова по-важно, — глухо отвърна Амелия. — Искам да чуя всичко. От неговата уста.

До къщата на Оливие стигнаха почти в мълчание. Въздухът тежеше, гъст като пред буря. Сърцето на Амелия блъскаше в гърдите, пръстите ѝ трепереха.
Тя не знаеше какво ще каже. Не знаеше как ще издържи разговора. Но да бяга — беше по-страшно.

Почукай.

Няколко секунди тишина. После вратата се отвори — и на прага се появи Оливие: бос, по тениска, с разрошена коса.
На лицето му — изненада. Прекалено искрена, прекалено неподправена.

— Амели?.. Какво ти…

Тя не му позволи да довърши.
— Жениш ли се след седмица? — попита равнодушно, почти студено. — Вярно ли е?

Усмивката изчезна. Оливие побледня, сякаш някой беше дръпнал маската му.

— Кой ти каза? — прошепна.
— Няма значение. Искам да чуя от теб.

*

Той затвори очи. Пое въздух.
И в този миг Амелия разбра всичко, още преди думите.

— Да, — каза тихо. — Вярно е.

Светът отново се наклони. Луиза хвана Амелия за лакътя, но тя рязко се дръпна — сякаш искаше да понесе удара на собствените си крака.

— Защо? — попита тя. — Обясни.

— Това беше… — той се запъна, — грешка. Еднократно. И двамата бяхме… в ужасно състояние. После тя каза, че е бременна.

— И ти реши… какво? — горчиво се усмихна Амелия. — Че си длъжен?

— Не мога да оставя детето, — прошепна той. — Правя правилното.

— Правилното? — гласът на Амелия се пречупи. — А какво правеше с мен всичките тези месеци?

— Аз… не знаех как да ти кажа…

Тя затвори очи. Всяка негова дума беше нож, който той забиваше внимателно, бавно завъртайки, сякаш проверяваше, ще издържи ли.

— Погледни ме, Оливие, — каза Амелия.

Той вдигна очи. В тях — вина, слабост… и нито капка любов. Нито следа.

И за първи път Амелия разбра: тя обича човек, който може би никога не е съществувал.

Не забелязаха, че вратата на съседния апартамент се беше открехнала.
Оттам надникна Виктория — бледа, разтревожена, с ръка върху корема.

Но Амелия не я погледна. Гледаше само Оливие.

*

— Ще ти кажа само това, — тихо произнесе тя. — Прави каквото мислиш за нужно. Жени се. Играйте си на идеалното семейство. Но запомни…

Гласът ѝ стана по-твърд от всякога:
— Загуби ме завинаги. И не защото избра задължението. А защото избра лъжата.

Тя се обърна и тръгна, без да си позволи нито трепване, нито сълза.
Луиза бързо я настигна и я прегърна с една ръка, сякаш се опитваше да задържи онова, което се разпадаше.

Виктория несигурно излезе от входа.
— Амели… — започна плахо. — Прости ми. Ако знаех, че вие… че сте сериозни…

Амелия спря. Бавно се обърна към нея.
За миг погледите им се срещнаха — две жени, две съдби, два разбити свята.

Но Амелия каза само едно:
— Пази детето. То няма вина.

И продължи напред.

Когато с Луиза завиха зад ъгъла, Амелия най-сетне си позволи да поеме въздух.
Болката беше остра, пареща, но под нея се раждаше нещо друго — тежко, но светло чувство за свобода.

Луиза стисна ръката ѝ.
— Знаеш ли… за вас двамата това е край. Но за теб — не.
Твоето едва започва.

Амелия затвори очи, и за пръв път през този ден сълзите тръгнаха — тихи, облекчаващи.

*

Тя вървеше напред.
И за първи път от дълго време — не към някого, който чака, обича или предава.
А към място, където самата тя избира пътя.

Гордo.
Ясно.
Живеейки — за себе си.