Точно преди сватбата бъдещата свекърва внезапно заяви за странен семеен договор.

 

— Анна, трябва да поговорим. Веднага, — Шарлот стоеше на вратата на гримьорната, стискайки в ръцете си черна кожена папка.

 

Анна изненадано вдигна поглед от сватбения си маникюр. Още беше едва девет сутринта, а бъдещата ѝ свекърва вече беше в пълна готовност — в строг люляков костюм и с безупречна прическа.

*

— Разбира се, Шарлот. Случило ли се е нещо? — Анна се изправи, оправяйки копринения си халат.

 

— Не тук. — Шарлот хвърли поглед към суетящите се стилисти. — Да отидем в библиотеката.

 

Анна се извини на майсторката и тръгна след бъдещата свекърва. В главата ѝ проблесна тревожна мисъл — възможно ли е сватбата да се отменя? Може би Пиер се е отказал? Не, глупости. Вчера той ѝ се обади преди сън, говореше за любов и за това колко нетърпелив е за утрешния ден.

 

Библиотеката в дома на Дювал винаги плашеше Анна. Тъмни шкафове до тавана, мирис на стара хартия и негласно правило да се говори тихо. Шарлот затвори вратата и посочи стол до масивното дъбово бюро.

 

— Седни, Аннет.

 

Това „Аннет“ от устата на обикновено сдържаната Шарлот прозвуча особено тревожно.

 

— Трябва да ти разкажа за семейната традиция на Дювал. По-точно — за семейния договор, — Шарлот сложи черната папка на масата. — Този документ е на повече от сто години и го е подписвал всеки, който е влизал в нашето семейство.

 

Тя отвори папката. Вътре лежаха два документа — пожълтял от времето оригинал и съвременно копие, отпечатано на плътна хартия с водни знаци.

 

— Този договор е основата на нашето семейство. В него има две ключови точки, — Шарлот почука с добре поддържан пръст по листа. — Първо, съпругът или съпругата, които влизат в семейството Дювал, приемат нашата фамилия. Второ, първите пет години след сватбата младоженците живеят в родовия дом под… наставничеството на по-възрастните.

 

Анна усети как буца се надига в гърлото ѝ.

 

— Но… ние с Пиер вече наехме апартамент. И не съм планирала да сменям фамилията си — имам кариера, публикации…

 

— Това е традиция, — отсече Шарлот. — Аз самата минах през това. И майката на Виктор. И бабата…

 

— Шарлот, защо Пиер не ми каза нищо за това?

 

— Мъжете често избягват трудните разговори, — свекървата стисна устни. — Но съм сигурна, че той знае за договора.

 

Анна взе съвременното копие. С витиеват юридически език в него наистина бяха описани тези условия, както и точки за „уважение към по-възрастните“, „спазване на семейните традиции“ и дори „правилно възпитание на потомството“.

 

— И какво ще стане, ако не подпиша?

*

Шарлот се изправи, заприличвайки на строга директорка:

 

— Тогава сватба няма да има. Това не е моя прищявка. Това е семейна традиция. Договорът е подписван от всички Дювали и техните съпрузи през последните сто години.

 

— Трябва да поговоря с Пиер, — Анна се изправи, усещайки как коленете ѝ треперят.

 

— Имаш време до началото на церемонията. Подписът трябва да бъде поставен преди размяната на пръстените.

 

Анна излетя от библиотеката, едва сдържайки сълзите. В коридора се сблъска със Софи — своя приятелка и шаферка.

 

— Какво стана? Цялата си пребледняла! — Софи хвана ръцете ѝ.

 

— Трябва спешно да намеря Пиер.

 

— Но нали не искаш да нарушиш традицията? Младоженецът не бива да вижда булката преди церемонията.

 

— По дяволите традициите! — за първи път в живота си изруга Анна. — Тук става нещо сериозно…

 

Пиер беше в гостната къща на територията на имението. Тъкмо връзваше вратовръзката си, когато Анна без да почука нахлу в стаята.

 

— Анна? Какво ти… — той замлъкна, щом видя изражението ѝ.

 

— Знаеше ли? — тя му подаде копието на договора. — Знаеше ли за това?

 

Пиер пребледня. Ръката му с вратовръзката бавно се отпусна.

 

— Мама ти го е показала… — това не беше въпрос, а констатация.

 

— Значи си знаел, — Анна се отпусна в креслото. — Година и половина връзка, осем месеца подготовка за сватбата — и нито дума, че трябва да захвърля всичко и да се преместя при родителите ти за пет години!

 

— Мислех, че е просто формалност. Стар семеен ритуал, — Пиер седна срещу нея. — Честно, не вярвах, че през 2025 година някой ще настоява за такава архаика.

 

— Майка ти настоява. И казва, че без подписа ми сватба няма да има.

 

Пиер прокара ръка през косата си, окончателно разваляйки прическата.

 

— Ще говоря с нея. Ще намерим компромис.

*

— Какъв компромис? — гласът на Анна трепна. — Или подписвам, или не. И ако не — няма да се оженим. Това ли не каза майка ти?

 

Пиер стана и отиде до прозореца. В двора вече поставяха арката за изнесената церемония, подреждаха столовете.

 

— Не знаех, че ще извади договора точно днес. Мислех, че първо ще се оженим, ще поживеем отделно, а после ще обсъдим…

 

— Какво ще обсъдим? — Анна усещаше как обидата в нея кипи. — Моето преместване в родовото гнездо под крилото на майка ти? Защо изобщо не ми каза? Това засяга нашето бъдеще!

 

— Ти не разбираш какво значение има този договор за моето семейство, — Пиер се обърна към нея. — При нас не е прието да се говори за него преди сватбата. Това е като… таен ритуал на посвещение.

 

— Таен ритуал? — Анна не вярваше на ушите си. — Пиер, ние живеем в съвременен свят! Аз градя кариера от седем години! Имам име и фамилия, под които излизат статиите ми! Как можа да криеш това?..

 

*

Пиер мълчеше. Дълго. Прекалено дълго за човек, който след няколко часа трябваше да каже „да“ пред десетки гости.

 

— Аз… наистина мислех, че това няма да е проблем, — най-сетне каза той. — Че ще подпишеш, а после някак ще уредим нещата. Мама… тя умее да натиска. Но с времето отстъпва.

 

Анна бавно се изправи. Вътре в нея беше празно и странно тихо — така е преди буря.

 

— Значи си разчитал да подпиша, за да ти е по-лесно? — тя го гледаше право в очите. — А после аз да „уреждам“ живота си наново? Кариерата, фамилията, свободата?

 

— Не исках да те загубя, — Пиер пристъпи към нея. — И не исках война със семейството си.

 

— А аз трябваше да бъда компромисът между теб и майка ти?

 

Той отмести поглед. Това беше отговор.

 

Анна се усмихна горчиво, без гняв.

 

— Най-страшното не е самият договор, — каза по-тихо. — Най-страшното е, че реши вместо мен. Мълча. Отлагаше. Надяваше се, че просто ще се нагодя.

 

— Анна, почакай, — той се опита да хване ръката ѝ. — Нека говорим с мама заедно. Сега. Ще ѝ кажа, че не сме съгласни. Че това е наше решение.

 

Тя внимателно, но решително отдръпна ръката си.

 

— Късно е, Пиер. Такива разговори се водят преди да донесат папка с условия в деня на сватбата.

 

На вратата плахо се почука. Появи се Софи.

 

— Извинявайте… — тя се поколеба, гледайки ги. — Гостите вече се събират. Майка ти пита дали всичко върви по план.

 

Анна пое дълбоко въздух.

 

— Кажи на Шарлот, че идвам.

 

Пиер вдигна глава:

 

— Анна…

*

— Идвам да говоря. Но не и да подписвам.

 

В библиотеката Шарлот вече чакаше. Папката беше на масата, отворена, химикалът — подравнен, сякаш за изпит.

 

— Взе ли решение? — попита тя спокойно, все едно избираше вино.

 

— Да, — Анна я погледна право. — Няма да подпиша.

 

В стаята стана студено.

 

— Тогава разбираш последствията.

 

— Разбирам, — кимна Анна. — И ги приемам.

 

Шарлот се обърна към сина си:

 

— Пиер?

 

Той мълчеше. После тихо каза:

 

— Мамо, не мога да я принудя.

 

Свекървата бавно затвори папката.

 

— Значи избираш нея, а не семейството?

 

Анна изведнъж усети странно спокойствие.

*

— Не, Шарлот. Той просто за първи път не избира вместо някого.

 

Настъпи дълго мълчание. Някъде долу зазвуча музика — музикантите репетираха началото на церемонията.

 

— Сватба няма да има, — произнесе накрая Шарлот. — Няма да позволя традициите да бъдат разрушени.

 

— Традиции, които съществуват само чрез страх и мълчание, се рушат сами, — спокойно отвърна Анна.

 

Тя се обърна и излезе. Не тичайки. Не плачейки. Просто тръгна по коридора, покрай огледалата, цветята и чуждите очаквания.

 

Навън беше слънчево. Гостите шепнеха, някои гледаха изненадано, други се преструваха, че нищо не се случва.

 

Пиер я настигна до портата.

 

— Не знам какво ще бъде оттук нататък, — каза глухо. — Но не искам да те загубя.

 

Анна спря.

*

— И аз не знам, — отвърна честно. — Но ако някога опитаме отново, ще бъде без договори, ултиматуми и тайни ритуали. На равни начала. Или изобщо няма да бъде.

 

Тя го целуна по бузата — леко, почти прощално — и си тръгна.

 

След час седеше във влака и гледаше през прозореца. Телефонът ѝ вибрираше от съобщения, но тя не отговаряше.

 

За първи път от дълго време фамилията ѝ, животът ѝ и изборът ѝ отново ѝ принадлежаха.