Лукас се прибра у дома в средата на един октомврийски ден със сериозно изражение. Елиза приготвяше вечеря, нарязвайки зеленчуци за салата, и веднага забеляза странния му поглед. За осем години брак не беше виждала такъв.
— Елиза, трябва да ти кажа нещо — Лукас влезе в кухнята и спря до плота.
Тя остави ножа, погледна го внимателно. Нещо в ттона му я накара да се напрегне.
— Подадох документи за развод. Тази сутрин бях в съда.
Думите увиснаха във въздуха. Елиза бавно избърса ръцете си с кърпа, премисляйки чутото.
— Защо? — попита спокойно.
— Омръзна ми да те издържам. Работя като луд, а ти стоиш у дома без полза. На трийсет и две си, а си като товар на врата ми — Лукас скръсти ръце.
Елиза внимателно сгъна кърпата. Преди осем години се бе омъжила за програмист, който печелеше добре и говореше за големи планове. Решили бяха тя да се грижи за дома, докато се появят деца. Деца така и не дошли, а работа да намери ставаше все по-трудно.
*
— Добре — каза тихо.
Лукас очевидно очакваше сълзи, истерия, молби. Такава реакция го обезоръжи.
— Само не си въобразявай, че ще получиш нещо от развода. Апартаментът е мой, колата също. Ти нищо не си вложила в това семейство.
— Разбирам.
— Утре се виждаме при адвоката. Всички документи са готови.
На следващия ден Лукас изглеждаше уверен. Костюмът му безупречен, папката с документи — подредена. Елиза пристигна в обикновена рокля, с малка чанта.
— Радвам се, че няма сцени — каза Лукас, докато адвокатът беше излязъл за кафе. — Най-после се отървавам от беднячка. Ти без мен ще потънеш, но това вече не е мой проблем.
Елиза се намръщи — не вярваше, че той казва това наистина. Осем години заедно, а сега такива думи. Но мълчеше.
Тогава телефонът на Лукас звънна. Майка му.
— Лукас, как върви? Вече се срещнахте с онази… как се казваше? — гласът ѝ звучеше ясно.
— Да, мамо, всичко върви по план.
Адвокатът се върна с кафето, постави папките пред тях и започна да ги разгръща. Лукас се отпусна назад в стола, със скръстени ръце зад главата. Изражението му беше самодоволно, уверено, почти тържествуващо — сякаш всичко, което се случва, бе резултат от негов блестящ план.
— Да преминем към юридическата част — произнесе адвокатът спокойно, разкривайки папката на Елиза.
Лукас кимна нехайно, дори без да погледне.
Елиза седеше неподвижно, с изправен гръб, напълно спокойна. А това спокойно мълчание тревожеше адвоката много повече от самоувереността на Лукаса.
— За начало — адвокатът се изкашля леко — трябва да уточним информацията за имуществото, придобито по време на брака. Лукас, при вас са жилището, автомобилът… Елиза, при вас е вписано наследствено имущество.
Лукас се намръщи.
— Какво наследствено имущество? — засмя се нервно. — Тя няма нищо. Аз щях да знам.
Адвокатът бавно повдигна поглед:
— Според документите, Елиза е получила наследството преди година. Окончателната регистрация е завършена преди три месеца след приключването на оценката.
Елиза го наблюдаваше мълчаливо.
Лукас се наведе напред, сякаш не бе чул.
*
— Какво наследство? От кого? Покажете документите! Не разбирам.
Адвокатът завъртя папката към него:
— Къща в покрайнините, 260 квадратни метра. Земя — 12 декара. Плюс депозит на стойност…
Той произнесе сумата.
Лицето на Лукас потрепери.
Пръстите, които стискаха подлакътника, побеляха.
— Какво… — гласът му пресекна. — Ти… Ти ми излъга!
Той рязко се обърна към Елиза. Самодоволството изчезна мигновено — сега приличаше на човек, който стои пред пропаст и не разбира как се е озовал там.
Елиза не трепна.
— Не съм те лъгала — каза тихо. — Просто нямах задължение да ти разказвам всичко за моите роднини.
— Но… къща! Пари! Как можа да не кажеш нищо?! Ние сме семейство! — той вече звучеше почти умолително.
Тя го погледна спокойно, много ясно.
— Семейство е, когато има уважение, а не унижение. Любов, а не обиди.
Лукас се изчерви — от срам, от ярост, или от внезапно прозрение, че е сбъркал в човека, когото е смятал за слаб.
— Почакай… — вдигна ръце, сякаш спираше рухваща стена. — Елиза, сгреших. Не исках да казвам онези неща. Ти знаеш… можем да започнем отначало. Наистина. Аз… обичам те.
За пръв път тя се усмихна — спокойно, меко, почти тъжно.
— Не, Лукас.
Пауза.
— Ти не ме обичаш.
— Какво…?
— Обичаш контрол. И парите. В този ред.
*
Той отвори уста, но думите не излизаха.
Адвокатът вметна тихо:
— Ако продължаваме с развода, наследството на Елиза остава изцяло нейна лична собственост и не подлежи на разделяне.
Това прозвуча като присъда.
Лукас притисна челото си с ръце.
— Елиза… моля те… не го прави. Дай ми шанс. Ще се променя. Обещавам.
Елиза стана, взе папката си.
*
— Шансът беше осем години.
Тя го погледна така, както човек гледа миналото, което вече е затворил.
— Не си ме загубил заради развода.
Пауза.
— Загуби ме, когато реши, че съм никоя.
Тя излезе от кабинета. Дверите се затвориха тихо.
А Лукас остана сам — без контрол, без увереност, без бъдеще, което си беше нарисувал.
И за първи път разбра:
не той я е оставил — тя го е надраснала.