— Това е моят апартамент. И не смятам да се свивам заради вас. Куфарите — и вън! — заяви твърдо София.

Билетът за обратния полет София промени в последния момент. Искаше ѝ се да се върне у дома, към обичайния ритъм, към съпруга си. Пет дни на море я бяха освежили, но сега я теглеше към познатите стени. Реши да направи изненада — да се върне едно денонощие по-рано, без да казва на никого.

Автобусът от летището стигна бързо до квартала ѝ. Юлската вечер дишаше топлина, във въздуха се носеше мирис на липи и прах. София се изкачваше по познатото стълбище, като мислено планираше вечерта. Щеше да приготви нещо вкусно, да разкаже на Марк за пътуването, да му покаже снимките.

Спря пред вратата, докато изваждаше ключовете. Отвътре долитаха странни звуци — детски смях, силен телевизор, женски глас. Вероятно Марк гледаше някакъв филм. Макар че обикновено предпочиташе тишина.

Ключът се завърташе трудно. Вратата се отвори не веднага — сякаш нещо пречеше. София се провря навътре и замръзна. В антрето лежаха детски сандали, якета, някаква чанта. На рафтчето за обувки стояха непознати маратонки.

— Марк? — повика неуверено тя.

От хола се чу съскане и тропот. След това се появи съпругът ѝ — разчорлен, по домашни чехли. Лицето му изразяваше смесица от изненада и… вина?

*

— София? Нали трябваше да се върнеш утре? — Марк спря в рамката на вратата, преграждайки входа към хола.

— Промених билета, — отвърна София, надничайки през рамото му. — Какво става тук?

Зад гърба на Марк се промъкна позната фигура — Хелън, деверова. В ръцете си държеше детско шише. След нея изскочи момченце на около пет години, целият омазан в сок, и се скри зад дивана.

— Това е временно, — заговори бързо Марк. — У Хелън започна ремонт. Децата не могат да живеят в строителен прах. Аз си помислих…

— Помислил си? — София влезе в хола, оглеждайки разрухата. На дивана лежаха детски дрехи, подът беше осеян с трохи и играчки. Телевизорът ревеше анимации. — От колко време продължава това?

— Трети ден, — призна Марк. — Но няма да е дълго. Максимум две седмици.

Хелън се приближи, усмихвайки се изкуствено.

— Софче, здравей! Как мина почивката? Надявам се, че не си против? Настанихме се за съвсем малко.

— Против какво? — София се обърна. — Против това някой да стопанисва жилището ми без мое знание?

— Е, хайде сега, — махна с ръка Хелън. — Нали сме роднини. Марк каза, че ти нямало да възразиш.

— Марк е сбъркал, — отвърна сухо София. — Къде трябва да спя аз?

Марк се изкашля неловко.

— Сложихме походно легло в кухнята. Много удобно. Само за две седмици, ще изтърпиш, нали?

София влезе в кухнята. Наистина, в ъгъла стоеше тясно походно легло, покрито със старо одеяло. До него — табуретка вместо нощно шкафче. На хладилника висеше бележка с надпис «временно» — очевидно Хелън беше решила да си маркира територията.

— Колко мило, — процеди София, връщайки се в хола. — Значи стопанката на жилището вече се свива в кухнята?

— Не драматизирай, — намеси се Марк. — Това е семейство. Хелън няма къде да отиде.

— А хотели? Квартира под наем? — София седна в единственото свободно кресло.

— С какви пари? — Хелън се изтегна на дивана, сякаш у дома си. — Имаме ремонт, всичко отива там. Мислех, че сестра ми ще ме разбере.

— Аз не съм ти сестра, — поправи я София. — Аз съм съпругата на брат ти.

— Почти същото е, — махна безгрижно Хелън. — Семейство сме.

От спалнята изтича момиченце на около три години, държащо Софината несесер с козметика. Съдържанието се разсипа по пода.

— Лили, внимателно! — извика Хелън, но не помръдна.

*

София се наведе да събира тубичките. Новото червило бе счупено на две. Скъп крем — отворен, капачката под масата.

— Това е моята спалня, — каза София, изправяйки се. — Моята козметика.

— Деца са, — сви рамене Хелън. — Любопитни. Нищо страшно.

— Нищо страшно? — гласът на София стана тих. — Хелън, разбираш ли какво се случва?

— Разбирам. Живеем временно при роднини, защото нямаме избор.

Марк се опитваше да изглади конфликта.

— Момичета, хайде спокойно. София, уморена си от път. Почини, утре ще поговорим.

— Къде да почина? — София огледа хола. — В кухнята, под ревящи анимации?

Телевизорът наистина ревеше. Момчето искаше да сменят канала, момичето плачеше заради счупена играчка. Хелън невъзмутимо разлистваше списание.

— Може ли по-тихо? — попита София.

— Децата така заспиват, — отвърна Хелън. — Ако е тихо, се будят.

— А съседите?

— Ще преживеят. Деца са.

София застана до прозореца. Вечерта беше прекрасна, но в апартамента цареше хаос. На перваза — бебешки шишета, бисквити, бонбони. Цветята — увехнали.

— Колко ще трае ремонтът? — попита тя.

— Месец, месец и половина, — отвърна Хелън. — Не е наша вина, че строителите закъсняват.

— Месец и половина… — повтори София. — В кухнята.

— Не, не толкова! — намеси се Марк. — Максимум месец. Хелън ще ускори нещата.

— Ще се постарая, — кимна Хелън. — Но гаранции няма.

София се обърна към съпруга си.

— Марк, може ли насаме?

— Хайде всички да говорим, — предложи Хелън. — Какви тайни в семейството?

— Ние не сме семейство, — изрече София рязко. — Казах — насаме.

Марк отиде неохотно в кухнята. София затвори вратата.

— Обясни ми какво става.

*

— Чу. У Хелън има ремонт, децата няма къде да живеят.

— А аз къде да живея?

— Тук. Докато е временно.

— Временно? — кръстоса ръце София. — Аз плащам за този апартамент. Плащам половината сметки. Купувам половината храна. И сега трябва да се свивам в кухнята?

— Не трябва. Просто… помогни на семейството.

— На твоето семейство. Не на моето.

— Хелън е моя сестра. Значи е и твоя.

— Не, — поклати глава София. — Тя е твоя сестра. Аз нямам нищо общо.

— Как така нямаш? — възмути се Марк. — Това е жестоко!

— Жестоко е да настаниш чужди хора в апартамента ми без да питаш, — отвърна София. — Жестоко е да ме изгониш от собствената ми спалня.

— Не да те изгоним. Малко да се разместиш.

— В кухнята.

— Е, да. Какво толкова?

София гледаше Марк и не го познаваше.

— Марк, уморена съм. Искам душ и да спя. В собственото си легло.

— Децата са там. Ще ги събудиш.

— Да отидат в кухнята.

— Къде в кухнята? Там е походното легло.

— Моето походно? Кое не съм поръчвала.

Марк въздъхна.

— София, бъди човек. Хелън е в трудна ситуация.

— А аз? В лесна ли съм?

— Имаш покрив над главата.

— Имах. Докато не го раздаде.

— Не съм раздавал. Споделих.

— Без да ме питаш.

— Мислех, че ще разбереш.

*

— Разбрах. Че мнението ми не значи нищо.

От хола се чу плач. Хелън крещеше. Децата — също.

— Това ли ще е всеки ден? — попита София.

— Ще свикнат.

— Кога? След месец и половина?

— По-рано.

— Съмнявам се.

— Не бъди… — Марк замълча.

— Каква? Кажи.

— Егоистична.

Думата увисна.

София повтори тихо:

— Егоистична. Защото не искам да живея в кухнята в собствения си дом?

— Защото не искаш да помогнеш.

— На хора, които сами са избрали ремонт. Това е тяхно решение.

— Децата не са виновни.

— Да. Но не са моя отговорност.

— Ние сме семейство! — повиши тон Марк.

— Ние двамата сме семейство. Хелън и децата — твои роднини. Не моя задължителна грижа.

— Значи ще ги изхвърлиш?

— Ще си намерят решение. Както всички други хора.

— Безсърдечно.

— Практично.

— Не те познавам. Беше по-добра преди.

— Преди не ме изкарвахте от собствената ми спалня.

Вратата се открехна. Хелън надникна.

— Дълго ли още? Децата искат да ядат, а печката е заета с разговори.

— Готви, — каза София. — Но махни нещата от моето място.

— Откъде?

*

— От кухнята. Махни походното.

— Къде да го сложа? Нали е твое?

— Не е мое. Върни го откъдето го взе.

Хелън погледна Марк.

— Какво става?

— София е уморена. Утре ще говорим.

— Днес ще говорим, — твърдо заяви София. — Това е моят апартамент. И не смятам да се свивам заради вас. Куфарите — и вън!

 

*

Хелън побледня, щом чу думите на София. Усмивката ѝ изчезна — сякаш заличена с едно движение. Детският шум в хола сякаш утихна, оставяйки място на нарастващото напрежение.

 

— Шегуваш се? — изрече тя, изправяйки се. — София, къде да отидем посред нощ?

 

— Не ме интересува, — отвърна твърдо София. — Това не е моя отговорност.

 

Марк пристъпи напред, сякаш искаше да застане между тях.

 

— Почакай, нека без крайности. София, не трябва да ги гониш веднага…

 

— А кога? — прекъсна го тя. — Утре? След седмица? Когато кухнята ще бъде непроходима от играчки? Когато всички мои вещи ще бъдат разхвърляни?

 

Марк не намери думи.

 

Хелън тежко въздъхна, обърна се и отиде в хола. След секунди се чу рязкият ѝ глас:

 

— Деца, събираме се. Бързо.

 

Момиченцето се разплака, момчето започна да възразява, но тя ги прекъсна. София стоеше неподвижно — в нея се настаняваше необичайно спокойствие. Като че ли най-после бе направила необходимото.

 

Марк обикаляше нервно кухнята.

 

— Разбираш ли какво правиш? — прошепна той. — Те са… семейство.

 

— А аз какво съм? — попита тихо София. — Помисли поне веднъж как бих се почувствала аз, ако се върна у дома и намеря хаос, непознати хора, счупени вещи. Ти би издържал ли?

 

Марк не отговори.

 

— Това е различно…

 

— Нищо различно, — прекъсна го тя. — Просто смяташ, че можеш да решаваш вместо нас двамата.

 

В хола нещо падна. Хелън се развика на децата. София затвори очи за миг.

 

Хелън се върна на вратата.

*

— Тръгваме си, — каза студено. — Мислех, че си по-умна, София. И по-добра.

 

— А аз мислех, че си възрастен човек, — отвърна спокойно София. — И можеш да решаваш проблемите си сама.

 

Хелън не каза нищо повече. След минута входната врата хлопна. Детският плач се отдалечи.

 

Тишината изпълни апартамента.

 

София отиде в хола и изключи телевизора. Играчки бяха пръснати, сок бе разлят по килима. Тя тихо каза:

 

— Ще трябва да почистим…

 

Марк седна на дивана.

 

— Реагира прекалено рязко… — прошепна. — Те разчитаха на теб.

 

— А ти разчиташе, че ще мълча, — каза тя. — Както винаги.

 

Той вдигна поглед, в който се четеше единствено умора.

*

София се усмихна тъжно.

 

— Марк… не съм враг. Но не мога да бъда мебел, която се премества, когато някой реши да ремонтира. И аз съм човек. Стопанка на този дом. Твоя съпруга.

 

— Съжалявам… — прошепна той. — Не съм мислил. Или не съм искал да мисля.

 

— Научи се да говориш с мен. И да ме чуваш.

 

Той кимна.

 

Те почистиха апартамента в тишина — спокойна, примиряваща.

Когато приключиха, София затвори прозореца, обърна се към него и каза:

*

— Да спим.

 

Марк хвана ръката ѝ.

 

И София почувства, че е отново у дома — в своя дом.