— Три години мълчах, три години търпях обиди и унижения от свекървата, — казах на съпруга си, яростно и почти конвулсивно подреждайки дрехите в куфара, сякаш заедно с тях се опитвах да затворя цяла глава от живота си.

— Повече не мога! — извика Клэр, когато свекървата отново влезе в спалнята им без да почука, както правеше винаги, подчертавайки властта си.

 

Мадлен Дюбоа стоеше на прага, сдържано държейки в ръцете си връзка ключове от апартамента, който все още смяташе изцяло за своя собственост. Устните ѝ презрително потрепнаха, когато погледът ѝ се спря върху разхвърляните вещи на снаха ѝ, сякаш самото им присъствие я оскърбяваше.

 

— Това е моят дом и влизам там, където сметна за нужно, — студено произнесе жената. — А ако нещо не ти харесва, вратата е отворена. Никой не те държи.

 

Клэр скочи от леглото, стискайки юмруци от възмущение. Три години тя се опитваше да изглади отношенията, да се сдържа, да прощава, да отстъпва — и всеки път се надяваше, че нещо ще се промени. Но всичко беше напразно.

*

— Жюлиен! — извика тя към съпруга си, който беше в съседната стая. — Жюлиен, ела, моля те!

 

След минута той се появи на вратата. Уморено лице, угаснал поглед — тази сцена се повтаряше толкова често, че той вече не знаеше как да се държи.

 

— Какво се случи този път? — попита той изтощено.

 

— Майка ти отново влезе в стаята ни без разрешение! — обидено каза Клэр. — Това вече преминава всякакви граници!

 

— В моята стая, — намеси се Мадлен Дюбоа. — В моя апартамент, купен с моите пари! Жюлиен, обясни на жена си, че тук тя е само гост.

 

Жюлиен безпомощно прехвърляше поглед от едната жена към другата. Той обичаше и двете, но да ги помири ставаше все по-трудно.

 

— Мамо, може би поне да почукваш, преди да влезеш? — тихо предложи той.

 

— Да почуквам в собствения си дом? — възмути се тя. — Тук живея тридесет години, отгледах сина си, сама носех всичко на гърба си! А сега някаква… — хвърли недоволен поглед към Клэр, — ще ме учи как да се държа?

 

— Някаква? — пламна Клэр. — Аз съм твоя снаха и съпруга на сина ти!

 

— Съпруга… — подигравателно проточи свекървата. — Три години живеете, а деца още няма. Може би изобщо не можеш да родиш? Аз ти казвах, Жюлиен, трябваше да се ожениш за Ирен Лоран — тя щеше да ти бъде истинска съпруга!

 

Тези думи сякаш удариха Клэр по лицето. Вътре всичко се сви, но тя се събра и каза спокойно, почти шепнешком:

*

— Стига. Жюлиен, или сега заставаш на моя страна, или си тръгвам. Избирай — аз или майка ти.

 

— Клэр, не трябва така рязко… — започна той, но тя го прекъсна:

 

— Трябва. Три години се опитвам да търпя. Повече не мога. Или се изнасяме, или подавам молба за развод.

 

— Да се изнасяте? — усмихна се подигравателно Мадлен Дюбоа. — И с какво? С твоята заплата? Вие и стая няма да наемете с тези стотинки!

 

— Това са наши трудности, — твърдо отвърна Клэр. — Жюлиен, имаш едно денонощие да вземеш решение.

 

Тя излезе, оставяйки съпруга си насаме с майка му.

— Ето, виж кого избра, — започна Мадлен Дюбоа. — Ултиматуми поставя! Тя трябва да ми е благодарна, че ѝ позволих да живее под този покрив!

 

— Мамо, защо говориш така? — опита се кротко да възрази Жюлиен. — Клэр е добра съпруга, грижи се, старае се…

 

— Старае се? — изсумтя свекървата. — Аз готвя и чистя по-добре! Не, сине, сбърка ти. Но нищо, времето ще покаже.

 

Жюлиен с уморен вид излезе и се насочи към кухнята. Клэр седеше на масата, втренчена в чашата с изстинал чай.

 

— Клэр, може би не трябва да изостряме всичко така? — предпазливо каза той. — Мама просто не е свикнала да дели пространство. Потърпи още малко.

 

— Аз търпя вече три години, Жюлиен, — тихо каза тя. — И става само по-зле. Тя ме унижава пред хора, намесва се във всичко. Не искам повече да живея в постоянен стрес.

 

— Но наистина нямаме пари, за да се преместим…

 

— Значи избираш майка си? — горчиво попита Клэр.

 

— Аз не избирам, просто… искам да се разбирате.

 

— Тук това е невъзможно, — отвърна тя. — Или ще застанеш до мен, или ще останеш под нейното влияние.

 

На следващата сутрин Клэр се събуди по-рано. Жюлиен още спеше. Тя тихо излезе от стаята и видя свекървата в кухнята.

 

— Добро утро, — равнодушно каза тя.

*

— Утро, — студено отвърна Мадлен Дюбоа, без да се обръща. — Мислех, че вече си събрала багажа.

 

— Дадох време на Жюлиен да помисли, — спокойно каза Клэр.

— Няма какво да мисли, — отвърна свекървата. — Той е син, винаги ще остане с мен.

 

— Заради някаква… кого? — уточни Клэр, гледайки я право в очите.

 

— Заради жена, която не може да му подари дете, — изстреля тя.

 

В този момент в кухнята влезе Жюлиен.

 

— Какво става? — попита той, усещайки как назрява нов конфликт.

 

— Майка ти отново ме обиди, — каза Клэр. — Въпреки че знае, че лекарите ни помолиха да не бързаме с бременността.

 

— Мамо, защо го казваш? — тихо произнесе той.

 

— Аз просто казах истината! — избухна Мадлен Дюбоа. — Три години — и нищо!

 

— В наши дни жените търпеха всичко, — отвърна Клэр. — Но времената са други.

 

— Тогава живей по своите нови правила, — хвърли свекървата.

— Мамо, стига! — неочаквано повиши глас Жюлиен.

 

Мадлен Дюбоа замръзна. За първи път чу как синът ѝ говори с такъв тон.

 

— Ти крещиш на майка си? Заради нея? — обидено произнесе тя, сочейки Клэр…

 

сякаш тя беше причината за всички проблеми.

*

Жюлиен се изправи. Ръцете му трепереха, но гласът му за първи път от дълго време звучеше твърдо.

 

— Не крещя заради нея, мамо. Крещя защото ти прекрачваш граници. Защото унижаваш жена ми. Защото решаваш вместо нас как да живеем.

 

В кухнята увисна тежка, лепкава тишина. Дори часовникът на стената звучеше прекалено силно.

 

— Така ли… — бавно каза Мадлен Дюбоа. — Значи сега аз съм врагът? След всичко, което съм направила за теб?

 

— Никой не казва, че си враг, — уморено отвърна Жюлиен. — Но ти не си господар на нашия живот. И нямаш право да говориш така с Клэр.

 

Свекървата рязко се обърна към прозореца.

 

— Значи все пак избра нея, — студено каза тя. — Добре. Тогава не се оплаквай, когато тя те изостави. Такива като нея не остават задълго.

Клэр бавно пристъпи напред.

 

— Нямам намерение да го изоставям, — тихо, но уверено каза тя. — Имам намерение да живея със съпруга си, а не под постоянен контрол и унижение.

 

Мадлен се усмихна насмешливо.

 

— Големи думи. А къде ще живеете? На стълбището?

 

Жюлиен пое дълбоко въздух.

 

— Изнасяме се днес, — каза той. — Вече се обадих на колега. Той има познат, който дава под наем малък апартамент. Да, скъпо е. Да, трудно ще бъде. Но ще се справим.

 

Клэр погледна съпруга си с изненада. В очите ѝ проблесна нещо, което отдавна липсваше — надежда.

 

— Наистина ли си готов? — тихо попита тя.

 

— Да, — отвърна той, обръщайки се към нея. — Трябваше да го направя по-рано. Прости ми, че отлагах.

 

Мадлен рязко се обърна.

 

— Значи така? — гласът ѝ потрепери. — Напускаш дома ми?

*

— Не си тръгвам от теб, мамо, — спокойно каза Жюлиен. — Тръгвам към своето семейство.

 

Свекървата пребледня. За миг изглеждаше, че ще каже още нещо — остро, язвително, както обикновено. Но вместо това само стисна устни и се обърна.

 

— Правете каквото искате, — хвърли тя. — Само не се връщайте.

 

Събирането мина в мълчание. Клэр подреждаше вещите, стараейки се да не заплаче. Жюлиен носеше чантите, усещайки странна смесица от страх и облекчение. Когато затвориха вратата зад себе си, Клэр спря на площадката.

 

— Страх ме е, — призна тя.

Той хвана ръката ѝ.

 

— И мен. Но за първи път от три години това е добър страх.

 

Минаха няколко месеца.

 

Малкият апартамент беше тесен, със стари мебели и тънки стени, но в него беше тихо. Никой не влизаше без да почука. Никой не броеше парите в портфейла на Клэр. Никой не ѝ напомняше за „дълг“ и „неблагодарност“.

 

Жюлиен си намери втора работа. Клэр отново започна да се усмихва. Често вечеряха заедно, обсъждаха планове или просто седяха в тишина — без напрежение.

 

Една вечер телефонът звънна.

 

— Жюлиен… — гласът на Мадлен беше необичайно тих. — Имам нужда от помощ. Не се справям сама.

 

Той дълго мълча, после каза:

 

— Ще дойдем. Но при други условия. С уважение. Към мен и към жена ми.

*

От другата страна отново настъпи тишина.

 

— Ще… ще помисля, — накрая каза тя.

 

Жюлиен затвори телефона. Клэр го погледна внимателно.

*

— Сигурен ли си?

 

Той кимна.

 

— Сега — да. Защото вече не сме жертви.

Клэр го прегърна. Навън валеше дъжд, но в дома беше топло. И за първи път от дълго време бъдещето вече не плашеше — то започваше.