— Няма да правя сватба за двеста гости, Марко! Цялата ти рода можеш да храниш сам, аз няма да дам нито стотинка! Или просто подписваме, или сватба няма да има!

— Значи оставаме на онзи италиански ресторант, с верандата? — Емма лениво плъзна пръст по екрана на лаптопа, разглеждайки снимки на залата, залята от слънце. — Според мен е идеално. Родителите, Клара и Лука, и ние. Шест души. Уютно, без излишни церемонии. Както го искахме.

Тя говореше с онзи лек, почти мъркащ тон, който имаше, когато беше спокойна и сигурна в общото им решение. Апартаментът — техният малък, уютен кокон — беше пропит от това настроение. Мирисът на прясно кафе се смесваше с аромата на парфюма ѝ, а прашинки танцуваха в лъчите на вечерното слънце. Всичко беше така, както трябва. Бъдещето им изглеждаше подредено като отворените ѝ табове: „ресторанти за малка сватба“, „фотограф за два часа“, „бяла рокля“.

— Да, разбира се, любов моя. Както кажеш, — Марко кимна твърде бързо и отмести поглед. Почеса тила си — жест, който винаги издаваше напрежението му. — Верандата е страхотна.

Емма не обърна внимание. Седмиците бяха натоварени, той вероятно беше изморен. Тя беше щастлива, защото вярваше, че искат едно и също — тих празник само за тях.

*

В този момент ключът се завъртя в бравата.
Марко подскочи така, сякаш някой беше треснал врата.

Емма повдигна вежди, но той вече бе станал и отишъл в коридора. Върна се след минута — с тънка папка и виновно-закачлива усмивка, същата като когато беше изпрал копринената ѝ рокля с дънките.

Той остави папката пред нея и се отдръпна към прозореца.

Емма я отвори с леко недоумение.

Вътре — няколко листа А4, изписани гъсто, почти калиграфски.
Колони с имена, фамилии и номера.

Летиция от Модена.
Братовчедът Томазо със съпругата си и две деца.
Синьора Марианна Ричи — колежка на майка му.
Семейство Бянки от Савона.
И още.
И още.

Десетки.

Въздухът вече не беше уютен.

— Какво е това? — попита тя спокойно, но хладно.

— Мама… е направила списък, — каза Марко, сякаш се криеше в полусянката. — Каза, че трябва да поканим всички. Да не се обидят.

Гласът му звучеше като чужд. Той не защитаваше позиция — просто я предаваше. Това нарани Емма повече от всяка кавга.

Тя положи длан върху листите.

— Марко, ние се бяхме разбрали. Подпис. Вечеря за шестима. Говорихме три месеца. Избрахме ресторант. Нямаме пари за банкет за цяла Лигурия. И не го искаме.

*

Той се размърда неловко.

— Но, Ем… мама каза, че това е важно за имиджа на семейството. Че така се прави. Че така ще покажат, че ме уважават. И как приемат теб… Иначе няма да те приемат.

Това „иначе няма да те приемат“ я удари най-силно.

— Майка ти ли ще плати банкета? — прецизно попита тя. — Тя ли ще намери ресторант за двеста души? Тя ли ще организира всичко? Защото аз няма.

Марко се намръщи.

— Не е заради парите! За уважение е! Това е традиция! Така са свикнали!

— Това е тяхната традиция. Не нашата. — отряза тя. — Или си бил съгласен, или си ме лъгал.

— Не съм лъгал! — избухна той, но думите му не бяха негови. — Надявах се да проявиш мъдрост. Семейството не сме само двамата. Семейството е компромис!

„Компромис“ — най-удобната дума за едностранно предаване.

— Компромис е, когато и двете страни отстъпят. Това, което предлагаш, — тя посочи листите, — е ултиматум. Условия за прием в семейството ви. И условията са: ти решаваш, аз се подчинявам.

— Защо се държиш като егоистка?! — извика той.

Думата отекна, но не я докосна.

В този момент тя видя истината.
Той вече не беше партньор.
Той беше проводник.

— Ако отстъпя сега, Марко, това няма да свърши. Това е само началото. — каза тя спокойно. — Аз не искам такъв живот.

— Преувеличаваш! — вече се паникьосваше. — Това е малка жертва! Ако искаш да бъдеш жена ми, трябва да станеш част от моето семейство!

И точно тогава всичко се пречупи.

Емма се изправи.
В погледа ѝ проблесна стомана…

 

*

Емма се изправи. Твърдостта в погледа ѝ вече не беше моментен гняв, а осъзнаване на точката, от която няма връщане.

Марко застина, смутено от тази промяна. Свикнал беше с нейния спор, с нейното доказване, дори с повишения тон — но с мека вътрешност. А сега мекотата напълно липсваше.

— Какво… какво искаш да кажеш с това? — гласът му пресипна, сякаш се страхуваше от отговора още преди да го чуе.

Емма не трепна.

— Искам да кажа, че ако да бъда твоя съпруга означава да се превърна в част от вашето семейство по начина, по който го разбираш, — каза тя тихо, — тогава няма да бъда твоя съпруга.

Той премигна бавно, объркано. Фразата го удари като леден вятър.

— Емма, почакай… Не можеш просто така… — той направи крачка към нея, но тя отдръпна стола и се изправи. Движението беше леко, но окончателно.

— Мога, — отвърна тя. — Мога и трябва.

Той стисна юмруци, потърка челото си — смес от раздразнение и страх.

— Взимаш решение на емоции! — почти извика той. — Нали ти каза, че имаме стабилна връзка! Че умеем да се слушаме!

— Да, — кимна тя. — Когато ти си… ти. А не гласът на майка ти, излязъл от твоята уста.

Той рязко пое въздух, сякаш тя го беше ударила.

— Това не е честно… — прошепна.

— Нечестно е да изискват от мен да отстъпвам всеки път, когато майка ти нещо не хареса, — отвърна тя спокойно. — Можехме да изградим нашето семейство. Но ти искаш аз да вляза във вашето. По ваши правила. Без мен като личност — само като приложение към теб.

Той сведе поглед — за първи път сякаш разбираше, но това не променяше нищо.

— Емма… — гласът му се прекърши. — Мога да говоря с нея. Ще ѝ обясня. Ще оправим всичко…

Тя поклати глава.

— Не, Марко. Нищо за оправяне няма. Ти вече всичко каза.

*

Тя отиде до спалнята, отвори шкафа и извади малък сак. Движенията ѝ бяха толкова спокойни, че тишината в жилището ставаше оглушителна.

Марко стоеше в коридора с листите в ръце, сякаш тези имена можеха да върнат времето.

— Къде… къде ще отидеш? — прошепна почти детски.

— У дома, — отвърна тя. — При мен. Там, където решенията са мои.

Облече палтото си, взе сака и прокара ръка по рамката на вратата, сякаш вече се прощаваше.

— Емма, моля те… — гласът му беше като сенка. — Не си тръгвай така…

Тя затвори вратата тихо.
По-тихо, отколкото някога бе влизала справедливостта в нечий живот.

Но този звук беше по-силен от всеки скандал.

Вечерният въздух я обви хладно, но в тази хладина имаше странна смесица от болка и свобода.

Тя не чувстваше триумф.
Не чувстваше гняв.

*

Чувстваше яснота.

Спаси бъдещето си от бавна, ежедневна капитулация.

Тя вдигна лице към небето, усмивка се прокара леко по устните ѝ.

И тръгна напред.
Към живот, в който решенията бяха нейни.