В онзи ден небето беше особено ясно. Жулия стоеше на прага на новия си апартамент и нервно приглаждаше косата си. Този момент го беше представяла стотици пъти през последните години. Толкова много трудности беше преминала, толкова много усилия беше положила, за да стигне дотук — до собственото си жилище, купено с ипотека, изплащано с години.

 

Три години по-рано тя беше направила решителна стъпка — взела заем за малък, но свой апартамент в новостроящ се квартал на Париж. Първата вноска беше събрала по стотинки: премии, допълнителна работа като копирайтър през уикендите, отказани пътувания. Но мисълта за това да има свой дом я топлеше всеки ден.

 

Ремонтът беше нейната гордост. Тя избираше материали, наемаше майстори, планираше всеки ъгъл. Водеше точни записки за всяка похарчена сума.

 

— Днес ще останеш до късно? — попита колежката ѝ Силви.

 

— Да, трябва да довърша презентацията, — отвърна Жулия.

 

Разговорът се преля към развода на Силви. Делят имот, делят котка, делят спомени. Най-много я болеше за апартамента, в който беше вложила половината си душа.

 

Точно тогава Жулия си обеща:

Ако някога се омъжи — ще има брачен договор. Собствеността ѝ ще остане защитена.

 

Появата на Анри беше като светлина в сив ден. Висок, внимателен, с топли кафяви очи. Запознаха се на рожден ден на общ приятел. Разговорът тръгна леко, смехът — естествено. После — съобщения, срещи, weekend-и заедно. След половин година той почти живееше у нея.

*

— Защо изобщо държиш квартирата там? — пошегува се Жулия веднъж. — Все едно живееш тук.

 

— Да се преместя ли официално? — усмихна се Анри.

 

— Можем да го обсъдим, — каза тя внимателно. — Само искам да кажа нещо. Ако някога сключим брак, за мен е важно да имаме брачен договор. Апартаментът е мой, взех го преди теб.

 

Анри не се обиди. Не се нацупи.

Той просто каза:

 

— Разбира се. Справедливо е.

 

Жулия се влюби още по-дълбоко.

 

Малко по малко той започна да участва в разходите. Плащаше сметки, купуваше храна, монтираше кухнята. А тя водеше тетрадката си — не от недоверие, а от навик към ред.

 

Година по-късно пред нея коленичи Анри:

 

— Ще се омъжиш ли за мен?

 

Тя каза „да“, без да мигне.

 

В суматохата около сватбата за малко забрави за договора. Анри — сякаш нарочно — постоянно сменяше темата.

 

Понякога питаше:

 

— Наистина ли ни трябва такъв договор? Не ни ли е достатъчно доверието?

 

Жулия всеки път calmly обясняваше:

 

— Това е защита и за двама ни.

 

Две седмици преди сватбата Анри най-после донесе папка с документи.

 

— Консултирах се с юрист, — каза той. — Всичко е по правилата. Подпиши, моля те, имам нужда от документите утре.

*

Усмихнат, спокоен, убедителен.

 

Но когато Жулия отвори страниците — сърцето ѝ трепна.

 

В договора пишеше, че апартаментът става обща собственост. Че всичко, придобито преди брака, се дели. Че Анри придобива равни права веднага след подписа.

 

Това не беше „защита за двамата“.

Това беше подмяна.

 

Юлия веднага изпрати договора на сестра си — адвокат.

 

Отговорът дойде бързо:

 

„Ако подпишеш това, той може дори да продаде апартамента ти без твоето съгласие.“

 

Вечерта Анри се върна по-рано.

 

— Подписа ли? — попита той, сякаш това е формалност.

 

Тогава тя го погледна право в очите и каза:

 

— Да, подписах брачен договор.

Само че не онази хартия, която ти тихомълком ми подложи.

 

*

В стаята се спусна тежка, гъста тишина. Сякаш въздухът се сгъсти и престана да пропуска звук.

 

Анри се намръщи, но в погледа му проблесна не учудване — раздразнение, почти гняв.

 

— Какво значи „не този документ“? — попита той бавно, като направи крачка напред.

 

Жюли се изправи, макар краката ѝ да трепереха. Вътрешността ѝ бе стегната като възел, но гласът остана равен:

 

— Показах договора на адвокат. И подписах онзи документ, който защитава моята собственост, както се бяхме разбрали. Истинския брачен договор. Без подмяна. Без капани.

 

Анри застина. За миг изгуби дар слово.

 

— Ти… дала си го на адвокат? Без мен? — в гласа му се появи метална нотка.

 

— Това е моят договор и моят имот. Имам право да се консултирам с когото сметна за нужно.

 

Анри издиша рязко и прокара ръка по лицето си.

 

— Просто… нямаш представа как ме унижи. Мислиш ли, че съм искал да ти взема апартамента?

 

— Мисля, че се опита да ме измамиш, — каза тихо Жюли. — Това е по-лошо.

 

Той се обърна към нея. В погледа му се смесиха гняв, обида, объркване.

 

— Исках всичко да е наполовина! Да няма „мое“ и „твое“! Престъпление ли е това?!

 

— Наполовина е, когато и двамата сте съгласни, — отвърна тя. — А ти се опита да го направиш тайно.

 

Тишината отново падна — още по-жилеща.

 

Анри се хвана за слепоочията.

 

— Разбери ме… не искам да съм зависим от теб. Не искам да съм временен гост в твоя дом. Ти си силна, самостоятелна… чувствам се, сякаш губя мястото си.

 

Думите звучаха искрено. И все пак…

*

— Можеше просто да поговориш с мен, — каза Жюли по-меко. — Не да ми подмяташ фалшив документ.

 

Погледите им се срещнаха. Двама души — вчера планирали меден месец, днес — на ръба.

 

Накрая Анри прошепна:

 

— И какво сега? Искаш ли да отменим сватбата?

 

Жюли усети как сърцето ѝ се свива. Но отговорът трябваше да дойде.

 

— Искам да знам дали мога да се доверя на човек, който опита да вземе плода на целия ми труд.

 

Той рязко се изправи.

 

— Ти си обсебена от този апартамент!

 

— А ти — от желанието да го получиш! — отвърна тя.

 

Анри взе якето си, гласът му трепереше:

 

— Трябва да изляза. Да дишам. Защото сега… не мога да бъда тук.

 

Вратата се хлопна. Тишината остана.

 

Жюли седна, прегърна себе си. Сърцето туптеше в слепоочията.

 

Не плачеше. Дори не можеше.

*

Часовете минаваха бавно. Докато телефонът изписука.

 

„Имам нужда от време.“

 

После:

 

„Ще се върна утре.“

 

Жюли изключи звука.

 

Тя не знаеше какво я чака. Ще останат ли заедно? Ще намерят ли път към доверие?

 

Но едно усещане бе ясно — силата вътре в нея.

*

Тя взе истинския договор — този, който защитава и двамата. Постави го в папката.

 

И тихо прошепна:

 

— Ако сме семейство… значи честността трябва да е семейна.

 

И за пръв път тази вечер ѝ олекна.