— Вашият син вече не ми е съпруг, затова не съм длъжна да ви помагам, — каза Оливия и затръшна вратата пред свекървата.

 

Вратата се удари силно в касата и старата лампа в коридора потрепери, издавайки тих звън. Оливия се облегна на вратата с гръб и бавно се свлече на пода. Сърцето ѝ биеше някъде в гърлото, а в ушите ѝ още кънтеше възмутеният глас на Марианна Шулц.

 

— Как можеш да ми говориш така? След всичко, което направих за вас!

 

Оливия отлично знаеше, че зад вратата свекървата ще постои още няколко минути, ще се събере, а после с обиден и достолепен вид ще си тръгне, за да се обади на сина си и да му разкаже своята версия — колко жестока и неблагодарна е бившата снаха. Но за Мартин, бившия ѝ съпруг, отдавна нямаше значение какво се случва между тези стени. Както и тя самата.

 

Бракът им приключи преди три месеца. Внезапно, сякаш лентата в стар прожектор се беше скъсала. Една вечер Мартин се прибра и спокойно каза, че е срещнал друга жена. Че е уморен. Че е време да се разделят. И че вече си е намерил жилище.

*

— Надявам се, че няма да правиш сцени — каза той тогава, докато събираше вещите си. — И двамата разбираме, че отдавна между нас няма нищо.

 

Оливия не направи сцена. Просто стоеше и гледаше как той пъха в куфара пуловерите, които тя някога грижливо беше подреждала по рафтовете. Как сваля сватбената им снимка от стената и небрежно я хвърля в чекмеджето. Как отнася колекцията си от винилови плочи, оставяйки след себе си зеещи празни места.

 

Нямаше болка — само вцепенение. Сякаш наблюдаваше всичко това през дебелото стъкло на аквариум. Може би беше прав — може би отдавна всичко беше угаснало. Тринадесет години брак се бяха превърнали в рутина, навик, списък със задължения.

 

А после започна най-странното. Марианна Шулц, свекървата, която преди се държеше студено и надменно, изведнъж започна да идва все по-често. Ту носеше буркан с домашни туршии, ту питаше дали не трябва помощ с почистването, ту просто идваше на чай.

 

Първоначално Оливия дори се зарадва. Апартаментът ѝ се струваше твърде тих, а самотата натежаваше. Но скоро стана ясно: зад тази „грижа“ се криеше друга цел.

 

— Оливия, замислих се — каза веднъж Марианна, разбърквайки чая с лъжичка в чашата, подарена някога за сватбата им. — Все пак този апартамент по същество е на Мартин от баща му. Разбира се, по документи е на двама ви, но ти разбираш…

 

Първоначално Оливия не схвана накъде бие. А когато разбра — не сдържа горчива усмивка.

 

— Искате да се изнеса?

 

— Какво говориш! — размаха ръце свекървата, разливайки чай върху покривката. — Просто мисля за бъдещето. Мартин може да поиска да се върне. Или да продаде апартамента. След развода всичко е различно…

 

— След развода имам право на половината от съвместно придобитото имущество — спокойно отговори Оливия. — И този апартамент, макар и подарен на Мартин, по закон принадлежи и на двама ни.

 

Преди три години Оливия беше завършила юридическия факултет. Започна да учи късно — на тридесет и две. Тогава Мартин се изненада:

 

— Защо ти е това? И без това всичко ни е наред. Аз печеля добре.

 

Но Оливия настоя. И сега беше благодарна на себе си за онази решимост — тя познаваше закона и нямаше намерение да позволи на бившата си свекърва да я лиши от дом.

 

След този разговор Марианна Шулц смени тактиката. Започна да идва с тъжен вид, да се оплаква от здравето и самотата.

 

— Знаеш ли, Оливия, напоследък често падам — казваше тя с тежка въздишка. — Кръвното ми скача, лекарите предупреждават… А ако нещо стане и няма кой да помогне? Мартин вече живее далеч…

 

Оливия се предаде. Започна да я посещава веднъж седмично, да помага вкъщи, да готви. Все пак тя наистина беше възрастна жена, а синът ѝ очевидно се беше отдалечил.

 

Но скоро всичко започна да се повтаря твърде често. Обаждания по няколко пъти на ден, обиди, ако Оливия не можеше да дойде, и — най-неприятното — клюки. Марианна започна да разказва на познати, че за всичко е виновна именно Оливия.

*

— Не успя да създаде уют — казваше тя, тъжно клатейки глава. — Горкият Мартин се прибираше у дома като на каторга. А тя все с книгите си и работата…

 

Когато приятелка предаде тези думи, търпението на Оливия се изчерпа. И днес, когато свекървата дойде без предупреждение, настоявайки за помощ в мазето, тя не издържа.

 

— Марианна — каза твърдо Оливия. — Вашият син вече не ми е съпруг, затова не съм длъжна да ви помагам.

 

И с тези думи затвори вратата пред поразеното ѝ лице.

— При нас? — повтори Оливия, без веднага да осъзнае. — При кого — при нас?

 

Мартин прокара ръка по лицето си, сякаш изтриваше умората.

 

— При теб — каза най-сетне. — В твоя апартамент. Лекарите казват, че ѝ е нужен постоянен надзор. А аз сега… разбираш. Под наем, работа, пътувания.

 

Оливия усети как всичко вътре в нея се сви. Болничният коридор изведнъж стана тесен и задушен.

 

— Предлагаш майка ти да живее с мен? — тихо уточни тя. — След всичко, което се случи?

 

— Моля те — поправи се той. — Не предлагам. Моля те.

 

Тя замълча и се загледа през прозореца в края на коридора, зад който ситният дъжд бавно падаше. Пред очите ѝ изплуваха последните месеци: упреците, клюките, студените погледи, сцената пред вратата по-рано днес.

 

— Мартин — каза тя най-накрая, — осъзнаваш ли какво означава това за мен?

 

— Осъзнавам — кимна той твърде бързо. — Това е временно. Няколко месеца, докато се възстанови.

 

— Така каза и когато си тръгна — горчиво се усмихна Оливия. — „Временно“, „ще е по-добре“, „ще говорим“. А после просто изчезна.

 

Той сведе поглед.

 

— Виновен съм. Знам. Но сега не става дума за мен. А за майка ми.

 

— А за мен кога ще става дума? — рязко попита тя и веднага съжали за тона си.

 

Мартин не отговори. В този момент от стаята се чу слаб сигнал.

*

— Вика те — каза той. — Ще влезеш ли?

 

Оливия кимна, макар че всичко в нея се съпротивляваше.

 

Марианна Шулц лежеше бледа, необичайно дребна в голямото болнично легло. Когато видя Оливия, опита да се усмихне, но успя само леко да потрепне с устни.

 

— Оливия… — прошепна тя. — Дойде.

 

— Да — тихо отвърна Оливия. — Как се чувствате?

 

— Зле — честно каза Марианна. — Страх ме е. Помислих си… че умирам.

 

Оливия мълчеше.

 

— Бях несправедлива към теб — изрече трудно свекървата. — Просто… свикнала бях ти да си наблизо. А после ме хвана страхът, че ще остана сама.

 

Тези думи прозвучаха неочаквано. Не като обвинение — като признание.

 

— Мислех си — продължи Марианна, — че ако те притискам, няма да си тръгнеш. Глупаво, нали?

 

Оливия седна на стола до леглото.

 

— Беше болно — каза просто тя. — Много болно.

 

— Знам — прошепна Марианна и затвори очи. — Прости ми.

 

В стаята настъпи тишина, прекъсвана само от равномерния звук на апаратурата.

 

Когато Оливия излезе в коридора, Мартин я чакаше, облегнат на стената.

 

— Е? — попита той.

 

— Извини се — отговори Оливия.

 

Той повдигна вежди изненадано.

 

— Това… значи много — добави тя. — Но не променя реалността.

*

— Какво искаш да кажеш? — напрегна се той.

 

— Не мога да поема грижата за майка ти — каза Оливия твърдо. — Не защото ми е чужда. А защото вече не съм готова да се жертвам.

 

Мартин пребледня.

 

— Тогава какво да правим?

 

— Има болногледачи, рехабилитационни центрове, социални услуги — изброи тя. — И има теб. Нейния син.

 

Той дълго мълча, после кимна.

 

— Права си. Както винаги.

 

Две седмици по-късно Марианна беше преместена в рехабилитационен център. Мартин я посещаваше всеки ден, учеше се да бъде до нея — не с думи, а с действия.

 

А Оливия за първи път от дълго време усети странно, почти забравено чувство — спокойствие. Вече не чакаше обаждания с упреци и не се оправдаваше за живота си.

*

Една вечер, прибирайки се у дома, тя спря до прозореца и погледна отражението си в стъклото. Уморена, но жива. Свободна.

 

Понякога любовта не означава да останеш на всяка цена.

Понякога любовта е да кажеш „не“ навреме и за първи път да избереш себе си.