— Върнах се от командировка — заварих жена си със съседа.

Александър пъхна ключа в ключалката и тихо отвори вратата. Командировката приключи с един ден по-рано и той реши да направи изненада — не каза на никого, че се връща.

В антрето светеше приглушена светлина. Още от прага го обля тревожно усещане. Във въздуха се носеше чужд аромат — не неговият, не на Клара. От спалнята се чуваха приглушени звуци.

Александър внимателно събу обувките си. До входа стоеше чифт мъжки обувки, които никога преди не беше виждал тук. Сърцето му болезнено се сви, по гърба му премина студена тръпка.

Стъпка по стъпка той се приближи до леко открехнатата врата на спалнята. Разумът вече се досещаше какво го очаква, но сърцето още се вкопчваше в последната надежда.

Отвътре се чуваха гласове — женски и мъжки. Женският беше на Клара. Вторият… беше болезнено познат. Гласът на съседа Лукас. Те си шепнеха и тихо се смееха.

Александър предпазливо надникна през процепа между вратата и касата — и застина. На леглото лежеше Клара, косата ѝ беше разпиляна по възглавницата. Над нея се беше навел Лукас.

*

Собствената му спалня. Собственото му легло. И чужд мъж до жена му.

Клара отвори очи и срещна погледа на Александър. Извика и бързо дръпна чаршафа към себе си.

— Какво означава това? — гласът на Александър прозвуча глухо, но заплашително.

Той широко отвори вратата. Лукас скочи, бързо нахлузвайки панталоните си. На лицето му — объркване и страх.

— Алекс, аз… почакай, нека спокойно… — промърмори той.

— Спокойно? — Александър се усмихна горчиво. — Ти си в моя дом, с моята жена, и ми говориш за „спокойствие“?

Клара подсмръкна:

— Алекс, моля те, не прави глупости… Ще ти обясня всичко…

— Ще обясниш? — в гласа му прозвуча стомана. — Какво ще ми кажеш? Че той „случайно е влязъл“?

Лукас вдигна ръце и отстъпи назад:

— Александър, моля те, не се ядосвай.

— Не ме наричай така — рязко отвърна той. — Ти вече не си ми приятел.

Той пристъпи напред и с едно движение удари. Лукас отлетя към стената, стискайки окото си.

— Алекс, стига! — Клара се хвърли между тях. — Умолявам те, спри!

— Отдръпни се — изхриптя той и я бутна. Клара падна до леглото, удряйки рамото си. Александър застина — не искаше да ѝ причинява болка. Но гневът в него кипеше.

— Съберете си нещата и вън от дома ми — студено каза той. — И двамата.

Лукас грабна дрехите си и изхвърча навън. Клара остана да стои, трепереща.

— Алекс, не ме гони… — прошепна тя. — Няма къде да отида.

Той се обърна.

— Пет минути. Вземи най-необходимото и си тръгвай.

Тя тихо плачеше, докато слагаше нещата си в чанта.

Когато Клара излезе, Александър ѝ подаде брачната халка.

*

— Вземи я. Вече не ти е нужна.

Тя взе пръстена, наведе глава и тихо каза:

— Прости ми.

— Тръгвай си — повтори той.

Вратата се затвори.

В апартамента настъпи тишина. Александър стоеше неподвижно, опитвайки се да осъзнае, че всичко е свършило. Още вчера му липсваха жена му и децата, мечтаеше за топла вечер у дома. А сега домът беше празен.

Той седна на табуретката и закри лицето си с ръце. Гърлото му се сви, дишането стана тежко. Искаше му се да крещи, но нямаше сили.

Погледът му падна върху снимка — той, Клара и децата на море. Щастливи. Той дръпна рамката и я хвърли на пода. Стъклото се разлетя.

В гърдите му имаше празнота. Само болка и гняв.

В този момент телефонът звънна. На екрана — Мартин.

— Алекс, какво се случи? Съседката казва, че при вас е имало скандал — разтревожено попита той.

— Тя ми изневери — глухо отвърна Александър. — С Лукас.

От другата страна настъпи пауза.

— Братле, дръж се. Само не прави глупости, чуваш ли?

— Не се тревожи — тихо каза Александър. — Няма да действам прибързано. Но за това ще трябва да се отговаря.

На разсъмване Александър отиде да вземе децата от тъщата.

Елизабет отвори вратата, свеждайки поглед.

— Здравей, Александър. Много съжаляваме…

В хола седеше тъстът му, Роберт.

— Сине, ние сме в шок. Дори не знаем какво да кажем.

— Къде са децата? — попита Александър.

— В стаите си. Казахме им, че си се върнал по-рано, а майка им се е забавила — отговори Елизабет.

— Благодаря. Така е по-добре.

— Клара е в другата стая — добави тя. — Решихме, че е по-добре да не се срещате.

— И правилно — кимна Александър.

Роберт предпазливо попита:

— Няма ли да промениш решението си за развода?

Александър тежко въздъхна:

— След такова нещо няма път назад.

Той погледна през прозореца, където играеха децата му, и стисна юмруци.

— Заради тях ще издържа. А Клара… нека живее, както смята за добре.

Александър си тръгна от дома на тъщата вече към обяд. Децата му махаха от прозореца, без напълно да разбират защо татко е толкова сериозен и защо мама не излезе да се сбогува. Той седна в колата и няколко минути просто гледаше в празното пространство. Сега не биваше да се пречупи — заради тях.

Първото нещо, което направи, беше да отиде при адвокат. Говореше кратко, без емоции, сякаш ставаше дума не за собствения му живот, а за чужда история. Документи, дати, подписи. Всичко стана изненадващо просто и студено.

— Разводът ще отнеме време — каза жената, прибирайки документите в папка. — Но при тези обстоятелства почти няма да има въпроси за децата. Готов ли сте?

— Вече съм готов — отвърна Александър, без да се замисля.

*

Вечерта се върна в празния апартамент. Тишината вече не притискаше — тя кънтеше, като след взрив. Александър отвори шкафа, свали от рафта кутия със снимки и дълго ги разглеждаше. На някои Клара се смееше, на други го прегръщаше, на трети всички заедно духаха свещите на торта. Той не ги късаше и не ги изхвърляше — просто внимателно прибра кутията обратно и я сложи по-далеч. Това беше неговият минал живот. Болезнен, но изживян.

Телефонът завибрира. Съобщение от Клара:
„Можем ли да поговорим? Трябва ми да взема още някои неща.“

Той дълго гледа екрана, после кратко отговори:
„Вземи ги, когато няма да съм вкъщи. Остави ключа.“

Отговорът дойде почти веднага:
„Алекс, аз наистина не исках…“

Той изключи телефона.

След седмица Александър взе децата при себе си. За първи път от дълго време апартаментът се изпълни с гласове, смях и разхвърляни играчки. Той се учеше отново — да вари каша сутрин, да сплита плитки, да чете приказки преди сън. Беше трудно, неловко, но в това имаше живот.

Една вечер по-големият син изведнъж попита:

— Тате, мама ще се върне ли при нас?

Александър седна до него и го прегърна.

— Не. Но мама ви обича. Просто сега всичко ще бъде по-различно.

— А ти? — тихо попита дъщерята. — Ти няма да ни оставиш, нали?

*

— Никога — твърдо каза той. И разбра, че това е истината, в която е сигурен повече от всичко.

Разводът беше финализиран след няколко месеца. Без скандали, без срещи. Клара подписа всичко бързо, без да го поглежда в очите. Лукас изчезна от живота им също толкова внезапно, колкото се беше появил — Александър повече не чу за него и не искаше да чува.

Мина една година.

В един обикновен ден Александър седеше на пейка до училищния двор, чакайки децата. Есента беше топла, слънцето — ниско. До него седна жена с книга, усмихна му се и го попита в кой клас учат децата му. Обикновен разговор. Спокоен. Без болка.

Александър се улови, че за първи път от дълго време диша свободно.

*

Той вече не се ядосваше. Не чакаше извинения. Не превърташе в главата си онази нощ. Предателството престана да бъде центърът на живота му — превърна се в точка, след която той се научи да избира себе си.

Когато децата изтичаха от училището и се хвърлиха към него, Александър стана, усмихна се и тръгна към тях.

Домът вече не беше просто място.
Той отново стана опора.