— Значи аз издържам семейството, а ти плащаш ипотеката на сестра си?! — избухна съпругата. — Тогава живей с нея!

 

Клер затвори последната тетрадка с проверени работи и погледна часовника. Десет и половина вечерта. Утре отново училище рано сутринта, а следобед — трима ученици по домовете. Частните уроци носеха добри пари, но изцеждаха напълно силите ѝ. Особено през лятото, когато родителите подготвяха децата за новата учебна година.

 

От съседната стая се чуваше телевизор. Жюлиен гледаше някакъв филм, излегнат на дивана. След вечеря той по навик заемаше това място и не мърдаше до сън. Клер отдавна беше спряла да чака помощ у дома. По-лесно беше да направи всичко сама, отколкото да обяснява как се зарежда съдомиялната или как се подреждат детските дрехи.

 

— Жюлиен, можеш ли утре да минеш за продукти? — извика Клер от кухнята, където миеше чашите след вечерната закуска на децата.

*

— Имам среща с клиент — отвърна той от хола. — Може би през уикенда.

 

Клер избърса ръцете си в кърпата. Среща с клиент. Трета за седмицата. Странно беше, че при толкова срещи семейният бюджет не се увеличаваше. Последния път Жюлиен беше донесъл заплата преди месец — петнайсет хиляди. Казваше, че поръчките са малко, фирмата едва се държи.

 

Клер отвори тефтера, в който записваше всички разходи. Днес беше похарчила хиляда и двеста за храна, четиристотин за училищни пособия за по-малкия син, осемстотин за гориво. Утре трябваше да плати интернет и телефон — още две хиляди. По сметката оставаха малко над седем хиляди до следващата заплата в училище.

 

— Мамо, може ли нови маратонки? — в кухнята надникна десетгодишният Лукас. — Подметката ми се отлепи.

 

Клер погледна обувките му. Наистина трябваше смяна. Но добрите детски обувки струваха поне три хиляди. Щеше да се наложи да отложи плащането на жилищните разходи с още седмица.

 

— Утре ще погледнем в магазина — обеща тя. — Може да намерим нещо намалено.

 

Лукас кимна и изтича в стаята си. Клер отново се вгледа в тефтера. Цифрите изглеждаха тъжно. Заплатата ѝ като учител по математика беше шестдесет хиляди. Частните уроци добавяха още трийсет и пет хиляди месечно. Общо деветдесет и пет — цялата финансова тежест лежеше върху нея.

 

Сметките за ток, вода и парно изяждаха дванайсет хиляди, храната — около двайсет и пет, гориво и поддръжка на колата — осем хиляди, дрехи и обувки за децата — десет хиляди, дребни и непредвидени разходи — още около петнайсет. Оставаха двайсет и пет хиляди за всичко останало. Ако нямаше спешни нужди.

 

Жюлиен работеше като инженер в частна проектантска фирма. Поне така твърдеше. Доходите му приличаха на лотария — понякога двайсет хиляди, понякога пет, понякога нищо. Обясненията винаги бяха едни и същи. Криза в строителството, клиенти бавят плащанията, силна конкуренция.

 

— Инвестирам в дългосрочни проекти — обичаше да казва той. — Просто резултатът не идва веднага. Това е за нашето бъдеще.

 

Клер вярваше. Първата година. Втората. На третата започна да се съмнява. Какви дългосрочни проекти можеше да има фирма от петима души, която проектира летни веранди и пристройки? Но не питаше открито. Семейният мир беше по-важен.

 

Затова пък се беше научила да брои парите до съвършенство. В телефона ѝ имаше три приложения за разходи. На компютъра — подробна таблица с месечни планове. В портфейла — списъци с точни цени и магазини, където стоките са най-евтини.

*

Когато бензинът свършваше, а до заплата оставаха пет дни, Клер вадеше тубата от гаража и доливаше от резерва. Когато на Лука спешно му трябваха нови дънки за училищното тържество, тя отлагаше плащането на интернет. Жонглирането с разходите беше станало навик.

 

Жюлиен харчеше по друг начин. Без предупреждение, без обяснения, без отчет. Ту купуваше скъп инструмент. Ту помагаше на стар приятел. Ту прекарваше ден в кафене на „преговори“.

 

— Това са работни разходи — обясняваше той. — Без тях не става. Клиентите обичат сериозно отношение.

 

Касови бележки не пазеше. Подробности не разказваше. Клер беше свикнала да не настоява. В крайна сметка мъжът сам трябваше да се оправя. А тя щеше да нахрани семейството.

 

В една юлска вечер Клер се приготвяше за сън, когато чу звука от СМС в съседната стая. Жюлиен гледаше телевизия, телефонът лежеше на масичката. Екранът светна.

 

Клер не възнамеряваше да наднича. Просто минаваше и случайно видя подателя — банка. Текстът проблесна за секунди. Превод. Редовно плащане. Сума — двайсет и осем хиляди.

 

Двайсет и осем хиляди. Повече, отколкото тя харчеше за храна за цялото семейство. Къде можеше да преведе такава сума Жюлиен, който се оплакваше от липса на доходи?

 

— Жюлиен, банката ти писа — каза Клер спокойно.

 

— А, да — той взе телефона, погледна и го прибра. — Уведомление за превод.

 

— Голяма сума. За какво?

 

— По работа. Капаро към изпълнител.

 

Жюлиен смени канала. Темата беше приключена. Но Клер не се успокои. Двайсет и осем хиляди — повече от половината ѝ заплата. Откъде?

 

На следващата сутрин, след като Жюлиен излезе, а децата играеха навън, Клер включи компютъра. Влезе в онлайн банкирането през неговия браузър. Той никога не излизаше от профила си.

*

Историята се отвори веднага. Покупки, гориво, дребни преводи. И редовен превод на 28-о число. Двайсет и осем хиляди. Получател — Оливия Мартен.

 

Оливия. Сестрата на Жюлиен. По-малка с три години, мениджър в търговска фирма. Омъжена, две деца, нов апартамент в покрайнините. Клер си спомни как преди половин година Оливия се хвалеше с ипотеката.

 

Предишният месец — същото. По-предишният — същото. В коментара пишеше: „Ипотека, както се уговорихме“.

 

Ипотеката на сестра му. Докато Клер броеше всяка стотинка, Жюлиен плащаше чужд апартамент.

 

Тя разпечата извлечението за шест месеца. Сто шейсет и осем хиляди. Почти два месечни дохода на семейството.

 

Вечерта, след като децата заспаха, Клер седна срещу него и сложи разпечатката на масата.

 

— Жюлиен, обясни ми, моля те, какво е това.

 

Той погледна листа. Само челюстта му се напрегна.

 

— Това е извлечение от личната ми сметка. Ти ровеше в нея?

 

— Ровех? — гласът ѝ остана спокоен. — Опитвах се да разбера защо у нас все не стигат парите, а ти редовно превеждаш големи суми.

 

*

Жюлиен вдигна поглед към нея и за първи път през цялата вечер не се скри зад раздразнение.

 

— Това са мои пари — каза глухо. — Имам право да разполагам с тях, както смятам за добре.

 

Клер се усмихна. Не злобно — уморено.

 

— Твои? — тя бавно се наведе напред. — А сметките кой плаща? Храната кой купува? Училището, дрехите, бензина, лекарите — кой ги поема? Аз. Всеки месец. Всеки ден. А ти смяташ, че двайсет и осем хиляди са „твои“, защото не ги даваш за нашия дом?

 

Жюлиен отмести поглед.

 

— На Оливия ѝ беше трудно. Ипотека, деца… Не можех да я оставя.

 

— А нас можа — спокойно каза Клер. — Мен можа. Данил можа. Лукас можа. Защото ние „ще се оправим“, нали?

 

Той мълчеше. Това мълчание тежеше повече от всеки вик.

 

— Ти поне веднъж попита ли ме? — продължи тя. — Поне веднъж каза ли: „Клер, искам да помагам на сестра си, нека решим заедно“? Не. Ти просто реши. За моя сметка. За сметка на нашето семейство.

 

— Преувеличаваш — опита се да отмахне той. — Това е временно.

 

— Половин година не е временно — Клер потупа листа. — Това е система. Ти вгради сестра си в нашия бюджет, без дори да сметнеш за нужно да ми кажеш.

 

Жюлиен рязко се изправи.

 

— Ти ме поставяш пред избор — каза напрегнато. — Семейството или сестра ми.

 

— Не, Жюлиен — Клер също стана. — Ти вече направи този избор. Просто аз разбрах за него чак сега.

*

В стаята настъпи тишина. От детската се чуваше равномерното дишане на децата.

 

— И какво предлагаш? — най-сетне попита той.

 

Клер пое дълбоко въздух.

 

— Много просто. От утре — разделен бюджет. Ти плащаш половината от всички общи разходи. Фиксирано. Всеки месец. Без „кризи“ и „дългосрочни проекти“. А всичко, което ти остане, можеш да го превеждаш на когото искаш.

 

— А ако не мога? — присви очи Жюлиен.

 

— Тогава ти не си съпруг и партньор — спокойно отговори тя. — А възрастен мъж, който живее за сметка на жена си. И с това повече няма да се примирявам.

 

Той я гледа дълго, сякаш я виждаше за първи път.

 

— Ти се промени — каза тихо.

 

— Не — поклати глава Клер. — Просто спрях да мълча.

 

На следващия ден Жюлиен наистина преведе пари — не на сестра си, а по общата сметка. За първи път от месеци. Сумата беше по-малка от нужната, но беше знак.

 

Клер не се зарадва. Просто го отбеляза в таблицата.

 

Седмица по-късно Оливия се обади сама. Гласът ѝ беше студен, обиден.

 

— Доволна ли си? — попита без поздрав. — Той каза, че вече няма да може да помага. Сега имаме проблеми.

 

— Вие имахте проблеми от самото начало — отвърна спокойно Клер. — Просто решихте да ги решавате за моя сметка.

 

Тя затвори и не почувства нито вина, нито колебание.

 

Същата вечер Клер купи на Данил нови маратонки — без намаления, без отлагане. А за себе си — обикновено кафе за вкъщи, просто защото можеше.

*

Семейството не стана идеално. Жюлиен не се превърна в друг човек за една нощ. Но граница се появи. Ясна. Истинска.

 

И Клер за първи път от дълго време заспа без усещането, че носи всички на гърба си.