— Значи нямам право на глас? Тогава и пари НЯМА да видите! — свекървата замръзна от удара ми по масата.

 

Анна седеше на самия ръб на дивана, сякаш той беше опъната струна. Под нея — скъпата тапицерия, купена с нейни пари, която Хелън Майер вече трети месец наричаше „панаирен кич“.

Виктор, напротив, се беше излегнал в креслото, кръстосал крака и щракаше семки. Изглеждаше нелепо — баща на две деца, на тридесет и осем години, а се държи като хлапе пред блока.

*

— Е, Аничка — проточи подигравателно Хелън, тряскайки тенджерата със супа на масата, — аз и Виктор обсъдихме и решихме: ще продаваме твоята кола. Работата ти е наблизо, а на Клара ѝ трябва превоз до клиниката. Няма да се мъкне бременна с градския транспорт, нали?

 

„Обсъдихме“, — повтори Анна наум.

— Значи аз съм като дворна кучка: на каишка и накъдето посочите.

 

— А мен попитахте ли? — студено каза тя, гледайки Хелън право в очите.

 

— Какво има да питаме — изсумтя свекървата, наливайки си супа. — В нашето семейство така е прието: когато някой има нужда, всички помагат. Аз така съм възпитала сина си. А ти все за себе си мислиш…

 

Виктор, без да вдига очи от телефона, промърмори:

 

— Анна, ти разбираш… Клара е бременна, трудно ѝ е. Няма да е задълго. Като се оправи — ще върнем всичко.

 

— Ще върнете? — Анна се усмихна криво. — На хартия ли? Или както с онзи заем за кухненските мебели, който вече пета година стои у майка ти като „дългосрочна помощ“?

 

— Какъв човек си ти! — избухна Хелън. — Аз не съм ти враг! Аз съм майка! Ти сама трябваше да предложиш помощ, а не да седиш с вид на обидена принцеса!

 

Анна се изправи. Без сълзи. Без вик. Просто ѝ беше омръзнало да мълчи. Прекалено дълго търпя как това семейство „по роднински“ ѝ реже крилете.

Тя влезе в спалнята, а в кухнята веднага зашепнаха:

 

— Тя наистина ли се обиди? — каза високо Хелън.

 

— Анна, не преувеличавай — чу се гласът на Виктор. — Мамо, може би не го каза както трябва…

 

— Казах го като майка! А щом не разбира — значи е чужда. В семейството не се вписва.

 

След няколко минути Анна излезе с документите за колата и ги сложи на масата.

 

— Значи така. Колата е на мое име. Апартаментът също — наследство от баба ми. Това е цялото ми участие във вашите „семейни планове“.

*

— Ще съсипеш всичко заради една тенекия?! — извика Хелън.

 

— Не. Заради вас — спокойно отговори Анна. — Заради твоя контрол и твоето мълчание, Виктор.

 

— Анна, почакай… — смути се той. — Ние просто искахме да помогнем на Клара…

 

— Помогни с гаража си и със старата си кола от две хиляди трета година — усмихна се тя. — Такси също съществува.

 

Хелън удари лъжицата в чинията.

 

— Ти не си жена, а счетоводител! Само имоти и документи! Нито душа, нито съвест!

 

— А при вас само милосърдие ли има? — рязко отвърна Анна. — Само че винаги за моя сметка.

 

Тя влезе в банята и затръшна вратата. Вътре всичко трепереше. Не от страх — от решителност.

 

 

Анна бавно вдигна поглед. Този път без вътрешно колебание. В нея имаше странен покой, сякаш решението отдавна беше взето.

 

— Да, спах добре — каза спокойно. — И точно затова искам да ме чуете.

 

Хелън се присви, очаквайки оправдания или гняв. Нямаше нито едното.

 

— Повече няма да участвам в разговори, в които животът ми се разпределя без мен — продължи Анна. — Днес подавам документи за отделно живеене. А Виктор се мести при теб.

 

— Ти… какво?! — пребледня Хелън.

 

Виктор излезе от кухнята, разрошен и объркан.

 

— Анна, това не може да е сериозно…

 

— За първи път от години е напълно сериозно — каза тя. — Ти избра да мълчиш. Продължавай да мълчиш и сега.

*

— Но ние сме семейство…

 

— Семейство е, когато не жертваш един за удобството на другите — отвърна Анна. — А тук имаше само сметки.

 

След седмица Виктор изнесе вещите си. Мълчаливо.

След месец Анна продаде колата — не защото я принудиха, а защото тя реши така.

 

За първи път животът ѝ не беше тема на семеен съвет.